Из облаците на Мальовица и Елени връх

Едва няколко дни след разходката до връх Безбог с Теди решихме, че отново искаме да прекараме време сред природата. Прогнозата за хубаво време в планината ни тласна към Рила. Избрахме си връх Мальовица, защото би представлявал по-голямо предизвикателство и за двама ни, и заради факта, че това е един от най-емблематичните български върхове.

Пътуването до ЦПШ Мальовица, където оставихме колата, се оказа по-дълго от очакваното и отново тръгнахме от изходна точка сравнително късно. Притеснени от факта, че не се движим по план, с времето тръгнахме с темпо, което скоро установихме трудно за поддържане. Неусетно стигнахме до хижа "Мальовица", където решихме да хапнем, защото бързият старт бе изцедил доста от силите ни.

След кратката почивка продължихме към върха със значително по-бавно, но по-комфортно за нас темпо. Пътеката бе осеяна с камъни, а на моменти ходехме само по големи камъни. Времето бе ясно. Единствено върхът в най-високата си част бе обвит в облаци, които се надявахме да се разсеят докато стигнем горе. Бавно и славно стигнахме до скалата с паметните плочи на втората тераса. Решихме отново да починем и да хапнем. Силно впечатление ми направиха надвисналите от двете страни на долината върхове, които изглеждаха страховити.

Тръгвайки отново към върха, срещнахме Момчил. Оказа се, че поддържаме еднакво темпо и продължихме прехода си заедно. Неговият план за деня включваше стигане до хижа "Иван Вазов", което означаваше, че след изкачването пътищата ни се разделят. Той не бе единственият срещнат по пътя, но с него бяхме едни от малкото стигнали до върха.

С много усилия се изкачихме до Еленино езеро, което ни смая с красотата си и сякаш тази красота бе като подарък за усилията, които бяхме подложили за да стигнем до там. Поседнахме на брега да починем и си направихме много снимки на околността. Отново опънахме софрата и хапнахме по един сандвич преди финалното изкачване.

След почивка, траеща около 30 минути, отново поехме по стръмния склон, който ми се стори безкраен. Почивките зачестиха и спирахме на всеки две - три минути. Всички бяхме много уморени, но с наближаването на целта адреналинът ни се увеличаваше. Изкачвайки се на билото, пред нас се откри страхотна панорамна гледка и с радост установихме, че в далечината се вижда Рилският манастир.

Добре ни се отрази и фактът, че до върха оставаше съвсем малко, при това почти равен терен.  Дотътрихме се до върха и доволни седнахме на заслужена почивка. Оказа се, че колкото по-трудно е изкачването, толкова по-голямо е удоволствието от достигането до върха. Бяхме направо смазани, но най-сетне стигнахме. На самия връх имаше около десет човека и за нещастие единственото, което се разкри пред нас, бе сивотата на голям облак, обгърнал върха. Той внесе доза драматизъм, но въпреки него направихме някои добри снимки.

Седнахме търпеливо да чакаме изясняване на времето. Близо час стояхме на върха преди да решим, че трябва да тръгваме, ако искаме да се приберем на време.

Поехме по обратния път с още трима души, с които се запознахме на върха. Оказа се, че жената в тяхната група е планински водач. Тя сподели много интересни факти за околността, а също и за интересни случки с туристи в планината. На разклона, където пътеката започва стръмно спускане към Еленино езеро, тримата решиха да си починат. Докато ги чакаме започнах да оглеждам околния пейзаж и видях един връх, който е сравнително близо до текущото ни местоположение. Жената веднага сподели, че това е Елени връх и че нямат проблем да ни изчакат с Теди да отидем до него. Аз само това и чаках! Убедих и Теди, и поехме към втория връх за деня. Отне ни около 5 минути да го изкачим. Направихме няколко снимки и горди от факта, че сме били на два върха в рамките на един ден, бързо се върнахме при останалите.

Спускането по стръмната пътека се оказа предизвикателство за обикновените маратонки, които носеше Теди. Бавно, бавно крачехме надолу и точно когато мислех, че теренът става по-лесен, пред нас се откри много стръмен склон и, за да стане още по-интересно - целият бе покрит от снежна преспа, свършваща с огромни скали, надвесени над пропаст, в която никак не исках да падам. Докато се чудех откъде да го заобиколим, тримата ни познати от върха започнаха да се спукат. Огромната разлика между нас и тях бе липсата на каквато и да е планинарска екипировка от наша страна.

След две три минути умуване, с Теди се престрашихме. Аз тръгнах пръв, приклекнал все едно карам сноуборд, като за да намаля забивах пръсти в снега. Озовах се на средата на преспата, когато чух Теди да казва, че тръгва. Обърнах се и я видях как се спуска по дупе и за секунди стигна края на преспата, където единият от компанията ни я хвана, за да не полети в пропастта. Целият настръхнах от тази гледка, но поне нямаше пострадали. За още две минути и аз слязох от преспата и продължихме по камъните.

Неусетно стигнахме до втора тераса. Изведнъж получих силно главоболие и световъртеж и спряхме да почина. Жената ми предложи хапче за глава, което веднага изпих, хапнах, пих вода и отново поехме по пътеката. Усещах, че с всяка крачка състоянието ми се влошава, а оставаше доста път до колата.

С много мъки пристигнахме на хижа "Мальовица", където направихме дълга почивка, заредихме бутилките с прясна вода и се отправихме към ЦПШ Мальовица. Това бе най-лесната част от маршрута, но в моето положение ми се стори по-трудна от цялото изкачване на върха.

Стигнахме до колата и веднага легнах на задната седалка. След като се свестих малко, пих кафе и хапнахме. Не бях в състояние да карам, защото леко ми се виеше свят, но за щастие Теди си носеше шофьорските документи. Потеглихме към вкъщи, а аз дремнах няколко пъти в колата. Установихме, че най-вероятно бях слънчасал, понеже бях достатъчно глупав да не си покрия главата, въпреки че беше слънчево през 90% от прехода ни. Примесено с умората и височинното главоболие, това бе причината за състоянието ми.

Въпреки целия дискомфорт в края на деня, това си остана едно от добрите ни преживявания в планината, от което извлякохме много поуки.

След като установихме, че и двамата с Теди обичаме да прекарваме времето си сред природата, решихме че не трябва да повтаряме допуснатите грешки по време на изкачването на Мальовица и така ще направим престоя си в планината по- приятен. Осъзнахме, че трябва да си набавим поне базова екипировка за планина и преди отново да се впуснем планински разходки, посетихме ДЕКАТЛОН. Взехме нови обувки на Теди, обикновена планинска раница, защото ползвах старата ми от училище, заради която не веднъж залитах. Купихме и един комплект щеки и кърпи за глава. Неразделна част от раницата станаха термосът с кафе и аптечката. На пръв поглед най-обикновени и евтини неща, но почувствахме огромна разлика още първия път, в който новите придобивки влязоха в употреба.


Още няколко истории :

- Връх Вихрен - или от къде започна всичко

- Завръщане в планината - връх Безбог

- Разходка до Седемте Рилски Езера

- Разходка в Пирин - Бъндеришки езера и връх Тодорка

- Изкачване на Кончето и връх Вихрен '16

- Закриване на сезона с Попово езеро и Кременски езера

- Откриване на сезона с Черни връх '17