Разходка до Седемте Рилски Езера

Минаха около две седмици от разходката ни на Мальовица, когато с Теди осъзнахме, че планината вече ни липсва. Следващата дестинация бе седемте рилски езера. Обадихме се на приятели, като на двама веднага им хареса плана и се присъединиха към нас. Този път избрахме уикенда за разходката. Времето бе перфектно за планина. Тръгнахме сравнително рано, надявайки се да избегнем легендарното чакане за лифта. Пристигайки на паркинга веднага се втурнахме към станцията на лифта и с радост установихме, че опашката е по-малка от тази, която бях виждал на снимки. Имаше много шофьори с джипове, които предлагаха да ни закарат вместо да чакаме за лифта, но решихме че с джип ще изпуснем гледките, които лифта предлага, а и това щеше да бъде първото качване на седалков лифт за нашите приятели.
Чакахме на опашката около 30 минути и за още толкова стигнахме до горната лифтова станция при хижа Рилски езера.

Слязохме от лифта и след последни приготовления поехме по пътеката. Бяхме избрали маршрута минаващ през Бъбрека и последователно изкачващ се до най-високото езеро - Сълзата, защото той предлага повече панорамни гледки.

Още в началото на прехода пътеката започна стръмно изкачване, където като всички останали и ние започнахме с почивките. Бяхме тръгнали с темпо, което в този наклон не можехме да поддържаме.
За щастие след първоначалния напън последва равнинен участък, чийто край не се виждаше. Той бе, като разходка из парка и неусетно стигнахме първото езеро по нашия маршрут – Бъбрека, където спряхме за по-дълга почивка и хапване.

Силно впечатление ми направиха тъпите от хора, които изпреварвахме по пътеката. Помислих си, че ако в този момент се разходим из центъра на Благоевград няма да видим толкова много хора.

Заредени с нови сили поехме към езеро Окото, пътеката до което отново бе стръмна. Само че този път бе по тясна от първата и често се налагаше да изчакваме големи групи от хора, за да се разминаваме. Много от тях бяха тръгнали с облекло по-подходящо за дискотека, отколкото за планина. Постоянно имаше някой, който да се подхлъзне, и заради това да тръгнат камъни надолу по склона.

Факта, че нашата група от четирима човека бяхме сравнително добре подготвени физически ни даваше възможност да излизаме от пътеката за да изпреварваме спрелите хора.

Задминавайки човек след човек неусетно стигнахме до езеро Окото, в което все още имаше лед. Спряхме за няколко снимки и отново продължихме по пътя си. Вървейки нагоре по склона се озовахме до малко водопадче образувано от топящите се преспи, което не можехме да подминем без да се снимаме. Пихме вода и отново поехме към Езерен връх. Все повече красиви панорами се разкриваха пред нас, което бе причина да намалим темпото и да започнем да правим повече снимки.

Не след дълго стигнахме и попаднахме на нова тълпа от хора търсещи най-доброто място за панорамни снимки. И ние не останахме по-назад. След редица снимки решихме да продължим, защото оставаше още едно езеро – Сълзата. Чувствахме се гладни, но на върха беше много ветровито, и затова потърсихме място на завет. За целта се отправихме към езерото. Намерихме местенце без вятър и седнахме да ядем.

Заредени с нови сили продължихме към най-високата точка, която виждахме, като целта бе пред нас да се открие гледка към всички езера. Излизайки на билото вятъра се усили. Облякохме се, но пак ни беше студено. Ходихме около пет минути в посока Раздела и срещнахме група възрастни туристи, които дори си бяха сложили зимни ръкавици и шапки. Това въобще не ни се стори странно предвид условията на билото.

След още около пет минути пред нас се откри гледката към хижа Иван Вазов и Калините. Преценихме, че ни е прекалено студено за да продължаваме по билото към мястото, от която се виждат всички езера. Спряхме, запечатахме спомена на телефоните си и поехме обратно. Спускането направихме бързо, пришпорени от студения вятър.

Стигайки до Сълзата предложих на останалите да се върнем по пътя през връх Харамията и по този начин да избегнем опашките от хора по традиционната пътека, но идеята ми не отхвърлена единодушно. Причината за това, бе нежеланието на останалите да рискуват по непозната пътека.

Уважих общото мнение и продължихме спускането. Подминахме Езерен връх, и отново заседнахме в задръстването от хора по пътеката. Справихме се с опашките по склоновете и със стигането до хижа Рилски езера пред нас се откри следващата опашка, която бе по-голяма от тази на която се редихме сутринта. Освежихме се в хижата и се търпеливо зачакахме.

Бяхме доволни от деня и от красотите, които природата показа пред нас. Прехода не беше тежък, като в по-голяма част от времето бе изключително приятен. Единственият недостатък на целия преход бяха тълпите от хора. Лично аз отивам в планината за да се насладя на красотата на прекрасната ни природа, но цялата тази навалица пречи удоволствието да бъде пълно. Това стана и една от главните причини да планираме следващите приключения из природата в делнични дни или по маршрути неизползвани от повечето хора.

Още няколко истории:

- Връх Вихрен - или от къде започна всичко

- Завръщане в планината - връх Безбог

- Из облаците на Мальовица и Елени връх

- Разходка в Пирин - Бъндеришки езера и връх Тодорка

- Изкачване на Кончето и връх Вихрен '16

- Закриване на сезона с Попово езеро и Кременски езера

- Откриване на сезона с Черни връх '17