Около две седмици след разходката около ”Седемте Рилски Езера с Теди размишлявахме върху следващата дестинация за лятото. Тъй като бяхме на вълна езера и искахме прехода да бъде без сериозни натоварвания се спряхме на Бъндеришките езера. Избрахме ден с хубаво време и поехме към хижа Вихрен. Решихме да оставим колата на къмпинга при хижа Бъндерица поради по-големия паркинг.
Сложихме раниците на гръб и закрачихме бодро по асфалтовия път към хижа Вихрен. При хижата спряхме единствено за да разгледаме маршрутите за обиколката на Бъндеришките езера, защото в плановете ни се включваше и разходка до Муратовото езеро, за което обаче имаше разклонение от пътеката. След кратка справка продължихме нахъсани по пътеката към първото езеро – Окото. Около пет минути по-късно се озовахме на дървеното мостче, където се намира и разклонението за Муратово езеро. Взехме решение първо да обиколим всички езера, и ако ни остане време и енергия на връщане да минем покрай Муратовото езеро.
Не липсваха хора решили да прекарат деня си сред природата, но нямаше нищо общо с тълпите на седемте рилски езера. Пътеката, по която вървяхме беше много приятна и за нула време стигнахме до езеро Окото. Хареса ми това, че имаше много указателни табели и макар добре скрито в хвойнова горичка, лесно открихме езерото. Там направихме и първата си почивка, като хапнахме по един сандвич.
Прехода до сега въобще не ни беше изморил, и след няколко снимки на езерото и околността бързо се върнахме на пътеката към Рибното езеро. Отново последва приятно изкачване, като гледките около нас ставаха все по красиви. Теди бе впечатлена от връх Тодорка, който се извисяваще от лявата ни страна, аз пък не спирах да се наслаждавам на Муратов връх и колоса който надничаше зад него – връх Вихрен.
Улисани от обикалящата ни красота пристигнахме на Рибното езеро. Кратка почивка, много снимки и отново поехме по пътеката. Движехме се с много добро темпо без да изпитваме умора. Маркировката беше много добра и въобще не ми се налагаше да използвам навигацията.
Докато крачехме между езерата се натъкнахме на стадо от крави, които спокойно си пасяха до пътеката, а на около 100 метра от тях имаше няколко опънати палатки. Представяхме си, колко приятно би било събуждането от крава показала главата си на прозорчето на палатката.
Малко преди да стигнем до Дългото езеро, Теди импулсивно предложи да се изкачим до връх Тодорка. Предложение, което аз обмислях да споделя, но бях изпреварен от нея. Веднага се съгласих и проверих картата, защото пътеката за изкачване на върха се отделя от маркираната пътека, по която ходехме до момента.
След кратка почивка над Долното езерo поехме по стръмната пътека, която изкачва връх Тодорка. Маркировката, която следвахме бе от каменни пирамиди, а рязкото изкачване ни принуди да започнем да почиваме по-често. Изкачването до Тодорина порта ни озори, но гледката, която се откри пред нас си заслужаваше.
Пред нас се разкри страхотна панорама на Бъндеришките езера и околните върхове. От другата стана се подаваха Тодорините очи. Последваха много снимки и кратка почивка. Лошото бе, че водата ни доста намаля, а и храната ни свърши още преди да предприемем изкачването към Тодорина порта. Друг неприятен момент бе факта, че се задаваха тъмни облаци, а ние не изгаряхме от желание да ни вали дъжд, особено по камъните на билото.
Решихме да тръгнем към върха, но ако забележим че облаците се движат към нас веднага да се върнем. И така продължихме към котата на връх Тодорка. Пътека нямаше. Единствената маркировка бяха каменните кули които следвахме. Подскачахме по големите камъни към върха. След нова проверка на навигацията установих, че се намираме на връх Малка Тодорка. Погледнахме назад и видяхме, как облаците приближават. Следвахме предварително изготвения план и веднага тръгнахме обратно. Трябваше да се примирим с изкачване само на Малка Тодорка, но това бе най-разумния ни ход.
Поехме надолу, като се стараехме да държим темпо, с което да избягаме от дъжда, но и да не се изпотрошим по камъните. Бързо стигнахме до стръмните серпентини водещи към Жабешкото езеро, като постоянно следяхме движението на облаците. Слязохме в долината на езерата и се чувствахме малко по-спокойни.
По пътя обратно профучавахме покрай всички езера и неусетно се озовахме на хижа Вихрен. Облаците обгръщаха все по-голяма част от небето и още докато бяхме в района около езеро Окото започнаха да се чуват гръмотевици. В бързането си да се приберем изоставихме идеята за минаване покрай Муратово езеро.
Веднъж стъпили на шосето водещо към хижа Бъндерица ни стана по-спокойно и забавихме темпото. Поради факта, че изкачването на връх Тодорка не бе включено в плановете ни за деня храната ни свърши рано. Изкачването и последвалото бързане обратно бе изцедило силите ни и двамата с Теди бяхме много огладняли. Седнахме на къмпинг Бъндерица да се подсилим.
Денят бе прекрасен. И двамата бяхме много доволни от разходката която си спретнахме. Частта с импровизираното изкачване на връх Тодорка ни дойде много зареждащо, а много ни хареса факта, че успяхме да се върнем сухи. Докато разтоваряхме раниците в колата усетихме първите капки на бурята, от която бягахме. Това означаваше, че ако се бяхме забавили дори 10 минути нямаше да успеем.
Още няколко истории
- Връх Вихрен - или от къде започна всичко
- Завръщане в планината - връх Безбог
- Из облаците на Мальовица и Елени връх
- Разходка до Седемте Рилски Езера
- Разходка в Пирин - Бъндеришки езера и връх Тодорка
- Изкачване на Кончето и връх Вихрен '16
- Закриване на сезона с Попово езеро и Кременски езера
- Откриване на сезона с Черни връх '17
След месеци на лежане и ядене в началото на 2017 година се качих на кантара и числото, което се изписа не ми хареса. Бях качил до 95 кг, което за мен беше доста над границата от 90 кг, която си бях поставил. Много бях наддал тази зима и реших, че това не трябва да остава така. Реших, че най-добрия начин да влезна отново във форма е с бягане.
Преди време недолюбвах този спорт поради факта, че никога не съм бил добър в това. Нямах нито бързина, нито издържливост. Най-голямото ми постижение в бягането беше да изтичам 1 километър без спиране, като това постигнах след около месец тренировки. Но това беше минало, този път бях твърдо решен да повиша нивото си и по този начин да отслабна. Взех обувки на Nike и базисно оборудван започнах да тичам. Единствената ми цел в началото бе отслабването. Приемах тичането като задължение, като задача която трябва да изпълня по пътя към крайната цел. Около месец след поставянето на новото начало за мен установих, че прогреса ми е много по-бърз отколкото си мислех че ще бъде.
С времето започнах и да изпитвам удоволствие от тичането. Тогава реших, че този път ще бъде различно и наблегнах единствено на постоянството
. Оказа се, че това е ключа към подобряване на резултатите. Верен спътник ми стана кучето ми Джеси (Джак Ръсел териер), която винаги е готова да бяга с мен.
Постепенно бягането в парк и по равен терен започна да ми става скучно. Близо до мястото където живеех се намираше път , по който се провежда планинско рали състезание, чиято денивелация е около 200 метра за 4 км. Реших, че на терен без денивелация взеки може, затова трябваше да пробвам по такъв с наклон. В началото бях трагичен, като успявах да изтичам най-много по 100 - 200 метра по склона, но с бързо подобрявах постиженията си. Така един ден успях да изтичам целия участък без да спра. Удоволствието, което изпитах тогава бе неописуемо, като знаех постигам това след само 2 месеца тренировки.
След като успявах да тичам по този планински път с обща дължина около 9 км в две те посоки и близо +300 метра и -300 метра денивелация без да спирам, започнах да се стремя да подобрявам времето си.
Започнах да взимам предвид неща, като правилната стойка по време на тичане, начина на стъпване, движението на ръцете, все неща които не предполагах, че имат толкова голямо значение. Веднъж щом започнах да се съобразявам с тези неща издържливостта ми драстично се увеличи. Докато тичах се стараех да не забравям да тренирам и другите мускулни групи, но се бях съсредоточил най-вече над бягането.
Междувременно участвах и в първото си бягане от състезателен тип. То бе организирано под насдслов "Аз обичам да спортувам с Декатлон", като дистанцията бе 4.5 км. Там си “сверих часовника” с други хора от града, които се занимават с това и установих, че все още не съм във форма за състезания. Все пак бягах от 3 месеца и най важното нещо за мен бе да изпитвам удоволствие от бягането.
Установих че и това ми е безинтересно.Тогава се замислих за това, че мога да съчетая страстта си към планините с тази към бягането. Така започнах да практикувам планинско бягане. Това бе голяма стъпка за мен поради факта, че преди години бях късал връзки в глезена и изпитвах страх от каменисти терени. С времето превъзмогнах този страх главно, като подобрих техниката си в спусканията по наклон в пресечена местност.
Лятото на 2017 година продължих да тичам, но поради редица причини успявах да правя само по едно бягане на седмица. В този момент с голям интерес следях състезанията по планинско бягане, които се организират в България. Тогава в главата ми назря идеята да се пробвам да завърша успешно ултрамаратон. Бях наясно, че поставя ли си такава цел тренировките ми трябва да зачестят драстично,но въпреки това тази мисъл не ми излизаше от ума. И така няколко месеца по-късно дойде момента, в който твърдо бях решил да се пробвам.
Реших, че първото ми бягане в планински ултрамаратон ще бъде Трявна Ултра 2018 и с нетърпение зачаках да пуснат възможността за регистриране. Още през месец Ноември 2017 година успешно се регистрирах за дистанцията от 76 км. В плановете си включих и участие на Пирин Ултра 2018, където мисля да се пробвам на късата дистанция, както и някое по-леко състезание през пролетта, където да натрупам малко опит.
Общо взето така започнах аз. Направих този блог
за да споделя пътя, който извървях от началото до момента, макар и аматьорски. При мен единственото
, което бе необходимо в началото е желанието за промяна и за това мисля, че с правилната мотивация и желание всеки може да постигне повече отколкото някога си е представял. Надявам се че споделяйки моят макар и нищожен до момента опит да вдъхновя и други хора да се занимават с този спорт.
Минаха около две седмици от разходката ни на Мальовица, когато с Теди осъзнахме, че планината вече ни липсва. Следващата дестинация бе седемте рилски езера. Обадихме се на приятели, като на двама веднага им хареса плана и се присъединиха към нас. Този път избрахме уикенда за разходката. Времето бе перфектно за планина. Тръгнахме сравнително рано, надявайки се да избегнем легендарното чакане за лифта. Пристигайки на паркинга веднага се втурнахме към станцията на лифта и с радост установихме, че опашката е по-малка от тази, която бях виждал на снимки. Имаше много шофьори с джипове, които предлагаха да ни закарат вместо да чакаме за лифта, но решихме че с джип ще изпуснем гледките, които лифта предлага, а и това щеше да бъде първото качване на седалков лифт за нашите приятели.
Чакахме на опашката около 30 минути и за още толкова стигнахме до горната лифтова станция при хижа Рилски езера.
Слязохме от лифта и след последни приготовления поехме по пътеката. Бяхме избрали маршрута минаващ през Бъбрека и последователно изкачващ се до най-високото езеро - Сълзата, защото той предлага повече панорамни гледки.
Още в началото на прехода пътеката започна стръмно изкачване, където като всички останали и ние започнахме с почивките. Бяхме тръгнали с темпо, което в този наклон не можехме да поддържаме.
За щастие след първоначалния напън последва равнинен участък, чийто край не се виждаше. Той бе, като разходка из парка и неусетно стигнахме първото езеро по нашия маршрут – Бъбрека, където спряхме за по-дълга почивка и хапване.
Силно впечатление ми направиха тъпите от хора, които изпреварвахме по пътеката. Помислих си, че ако в този момент се разходим из центъра на Благоевград няма да видим толкова много хора.
Заредени с нови сили поехме към езеро Окото, пътеката до което отново бе стръмна. Само че този път бе по тясна от първата и често се налагаше да изчакваме големи групи от хора, за да се разминаваме. Много от тях бяха тръгнали с облекло по-подходящо за дискотека, отколкото за планина. Постоянно имаше някой, който да се подхлъзне, и заради това да тръгнат камъни надолу по склона.
Факта, че нашата група от четирима човека бяхме сравнително добре подготвени физически ни даваше възможност да излизаме от пътеката за да изпреварваме спрелите хора.
Задминавайки човек след човек неусетно стигнахме до езеро Окото, в което все още имаше лед. Спряхме за няколко снимки и отново продължихме по пътя си. Вървейки нагоре по склона се озовахме до малко водопадче образувано от топящите се преспи, което не можехме да подминем без да се снимаме. Пихме вода и отново поехме към Езерен връх. Все повече красиви панорами се разкриваха пред нас, което бе причина да намалим темпото и да започнем да правим повече снимки.
Не след дълго стигнахме и попаднахме на нова тълпа от хора търсещи най-доброто място за панорамни снимки. И ние не останахме по-назад. След редица снимки решихме да продължим, защото оставаше още едно езеро – Сълзата. Чувствахме се гладни, но на върха беше много ветровито, и затова потърсихме място на завет. За целта се отправихме към езерото. Намерихме местенце без вятър и седнахме да ядем.
Заредени с нови сили продължихме към най-високата точка, която виждахме, като целта бе пред нас да се открие гледка към всички езера. Излизайки на билото вятъра се усили. Облякохме се, но пак ни беше студено. Ходихме около пет минути в посока Раздела и срещнахме група възрастни туристи, които дори си бяха сложили зимни ръкавици и шапки. Това въобще не ни се стори странно предвид условията на билото.
След още около пет минути пред нас се откри гледката към хижа Иван Вазов и Калините. Преценихме, че ни е прекалено студено за да продължаваме по билото към мястото, от която се виждат всички езера. Спряхме, запечатахме спомена на телефоните си и поехме обратно. Спускането направихме бързо, пришпорени от студения вятър.
Стигайки до Сълзата предложих на останалите да се върнем по пътя през връх Харамията и по този начин да избегнем опашките от хора по традиционната пътека, но идеята ми не отхвърлена единодушно. Причината за това, бе нежеланието на останалите да рискуват по непозната пътека.
Уважих общото мнение и продължихме спускането. Подминахме Езерен връх, и отново заседнахме в задръстването от хора по пътеката. Справихме се с опашките по склоновете и със стигането до хижа Рилски езера пред нас се откри следващата опашка, която бе по-голяма от тази на която се редихме сутринта. Освежихме се в хижата и се търпеливо зачакахме.
Бяхме доволни от деня и от красотите, които природата показа пред нас. Прехода не беше тежък, като в по-голяма част от времето бе изключително приятен. Единственият недостатък на целия преход бяха тълпите от хора. Лично аз отивам в планината за да се насладя на красотата на прекрасната ни природа, но цялата тази навалица пречи удоволствието да бъде пълно. Това стана и една от главните причини да планираме следващите приключения из природата в делнични дни или по маршрути неизползвани от повечето хора.
Още няколко истории:
- Връх Вихрен - или от къде започна всичко
- Завръщане в планината - връх Безбог
- Из облаците на Мальовица и Елени връх
- Разходка в Пирин - Бъндеришки езера и връх Тодорка
- Изкачване на Кончето и връх Вихрен '16
Едва няколко дни след разходката до връх Безбог с Теди решихме, че отново искаме да прекараме време сред природата. Прогнозата за хубаво време в планината ни тласна към Рила. Избрахме си връх Мальовица, защото би представлявал по-голямо предизвикателство и за двама ни, и заради факта, че това е един от най-емблематичните български върхове.
Пътуването до ЦПШ Мальовица, където оставихме колата, се оказа по-дълго от очакваното и отново тръгнахме от изходна точка сравнително късно. Притеснени от факта, че не се движим по план, с времето тръгнахме с темпо, което скоро установихме трудно за поддържане. Неусетно стигнахме до хижа "Мальовица", където решихме да хапнем, защото бързият старт бе изцедил доста от силите ни.
След кратката почивка продължихме към върха със значително по-бавно, но по-комфортно за нас темпо. Пътеката бе осеяна с камъни, а на моменти ходехме само по големи камъни. Времето бе ясно. Единствено върхът в най-високата си част бе обвит в облаци, които се надявахме да се разсеят докато стигнем горе. Бавно и славно стигнахме до скалата с паметните плочи на втората тераса. Решихме отново да починем и да хапнем. Силно впечатление ми направиха надвисналите от двете страни на долината върхове, които изглеждаха страховити.
Тръгвайки отново към върха, срещнахме Момчил. Оказа се, че поддържаме еднакво темпо и продължихме прехода си заедно. Неговият план за деня включваше стигане до хижа "Иван Вазов", което означаваше, че след изкачването пътищата ни се разделят. Той не бе единственият срещнат по пътя, но с него бяхме едни от малкото стигнали до върха.
С много усилия се изкачихме до Еленино езеро, което ни смая с красотата си и сякаш тази красота бе като подарък за усилията, които бяхме подложили за да стигнем до там. Поседнахме на брега да починем и си направихме много снимки на околността. Отново опънахме софрата и хапнахме по един сандвич преди финалното изкачване.
След почивка, траеща около 30 минути, отново поехме по стръмния склон, който ми се стори безкраен. Почивките зачестиха и спирахме на всеки две - три минути. Всички бяхме много уморени, но с наближаването на целта адреналинът ни се увеличаваше. Изкачвайки се на билото, пред нас се откри страхотна панорамна гледка и с радост установихме, че в далечината се вижда Рилският манастир.
Добре ни се отрази и фактът, че до върха оставаше съвсем малко, при това почти равен терен. Дотътрихме се до върха и доволни седнахме на заслужена почивка. Оказа се, че колкото по-трудно е изкачването, толкова по-голямо е удоволствието от достигането до върха. Бяхме направо смазани, но най-сетне стигнахме. На самия връх имаше около десет човека и за нещастие единственото, което се разкри пред нас, бе сивотата на голям облак, обгърнал върха. Той внесе доза драматизъм, но въпреки него направихме някои добри снимки.
Седнахме търпеливо да чакаме изясняване на времето. Близо час стояхме на върха преди да решим, че трябва да тръгваме, ако искаме да се приберем на време.
Поехме по обратния път с още трима души, с които се запознахме на върха. Оказа се, че жената в тяхната група е планински водач. Тя сподели много интересни факти за околността, а също и за интересни случки с туристи в планината. На разклона, където пътеката започва стръмно спускане към Еленино езеро, тримата решиха да си починат. Докато ги чакаме започнах да оглеждам околния пейзаж и видях един връх, който е сравнително близо до текущото ни местоположение. Жената веднага сподели, че това е Елени връх и че нямат проблем да ни изчакат с Теди да отидем до него. Аз само това и чаках! Убедих и Теди, и поехме към втория връх за деня. Отне ни около 5 минути да го изкачим. Направихме няколко снимки и горди от факта, че сме били на два върха в рамките на един ден, бързо се върнахме при останалите.
Спускането по стръмната пътека се оказа предизвикателство за обикновените маратонки, които носеше Теди. Бавно, бавно крачехме надолу и точно когато мислех, че теренът става по-лесен, пред нас се откри много стръмен склон и, за да стане още по-интересно - целият бе покрит от снежна преспа, свършваща с огромни скали, надвесени над пропаст, в която никак не исках да падам. Докато се чудех откъде да го заобиколим, тримата ни познати от върха започнаха да се спукат. Огромната разлика между нас и тях бе липсата на каквато и да е планинарска екипировка от наша страна.
След две три минути умуване, с Теди се престрашихме. Аз тръгнах пръв, приклекнал все едно карам сноуборд, като за да намаля забивах пръсти в снега. Озовах се на средата на преспата, когато чух Теди да казва, че тръгва. Обърнах се и я видях как се спуска по дупе и за секунди стигна края на преспата, където единият от компанията ни я хвана, за да не полети в пропастта. Целият настръхнах от тази гледка, но поне нямаше пострадали. За още две минути и аз слязох от преспата и продължихме по камъните.
Неусетно стигнахме до втора тераса. Изведнъж получих силно главоболие и световъртеж и спряхме да почина. Жената ми предложи хапче за глава, което веднага изпих, хапнах, пих вода и отново поехме по пътеката. Усещах, че с всяка крачка състоянието ми се влошава, а оставаше доста път до колата.
С много мъки пристигнахме на хижа "Мальовица", където направихме дълга почивка, заредихме бутилките с прясна вода и се отправихме към ЦПШ Мальовица. Това бе най-лесната част от маршрута, но в моето положение ми се стори по-трудна от цялото изкачване на върха.
Стигнахме до колата и веднага легнах на задната седалка. След като се свестих малко, пих кафе и хапнахме. Не бях в състояние да карам, защото леко ми се виеше свят, но за щастие Теди си носеше шофьорските документи. Потеглихме към вкъщи, а аз дремнах няколко пъти в колата. Установихме, че най-вероятно бях слънчасал, понеже бях достатъчно глупав да не си покрия главата, въпреки че беше слънчево през 90% от прехода ни. Примесено с умората и височинното главоболие, това бе причината за състоянието ми.
Въпреки целия дискомфорт в края на деня, това си остана едно от добрите ни преживявания в планината, от което извлякохме много поуки.
След като установихме, че и двамата с Теди обичаме да прекарваме времето си сред природата, решихме че не трябва да повтаряме допуснатите грешки по време на изкачването на Мальовица и така ще направим престоя си в планината по- приятен. Осъзнахме, че трябва да си набавим поне базова екипировка за планина и преди отново да се впуснем планински разходки, посетихме ДЕКАТЛОН. Взехме нови обувки на Теди, обикновена планинска раница, защото ползвах старата ми от училище, заради която не веднъж залитах. Купихме и един комплект щеки и кърпи за глава. Неразделна част от раницата станаха термосът с кафе и аптечката. На пръв поглед най-обикновени и евтини неща, но почувствахме огромна разлика още първия път, в който новите придобивки влязоха в употреба.
Още няколко истории :
- Връх Вихрен - или от къде започна всичко
- Завръщане в планината - връх Безбог
- Разходка до Седемте Рилски Езера
- Разходка в Пирин - Бъндеришки езера и връх Тодорка
- Изкачване на Кончето и връх Вихрен '16
- Закриване на сезона с Попово езеро и Кременски езера
- Откриване на сезона с Черни връх '17
