След месеци планиране и организация първото ни спане на палатка беше на път да стане факт. По няколко причини бях избрал дестинацията да бъде хижа Рай, намираща се под водопада Райско пръскало. Планът беше да прекараме една вечер, а на следващия ден да изкачим връх Ботев и да се приберем. Сестра ми и приятелят й също изявиха желание да се присъединят към нас и близо месец по-рано звъннаха в хижата и запазиха места. Чакайки заветната дата се молехме времето да бъде хубаво.
Настъпи денят на тръгване. По прогноза не трябваше да вали в следващите три дни и силно се надявахме това наистина да бъде така, защото времето в планината често си прави своеволия. Датата 23 Юни (Петък) в 05:30 с Теди се натоварихме в колата и потеглихме към Пловдив, от където трябваше да вземем Биби и Ники. Предстоеше ни натоварен уикенд, но нямахме възможност да освободим повече дни за пътуването.
Движейки се по план пристигнахме в Пловдив. Отпочинахме малко и в пълен състав поехме към Калофер. Началото на пътеката за водопада започва от местността Паниците, до където се достига с кола. Намерихме широко място под едно дърво близо до реката. За всеки случай отидох до близките вили да попитам дали е удачно да оставям колата там и след, като ме увериха, че няма проблем, започнахме последните приготовления. Намазахме се със слънцезащитен крем, стегнахме обувките и метнахме раниците на гръб.
Още в първите метри усетих, че ще имам проблем с тежестта на раницата ми. Бях с раница 65 литра, която буквално се пръскаше по шевовете. От психологическа гледна точка реших да не измервам теглото й, за да не ми натежи предварително. Пътеката започва с много стръмно изкачване през гора, което накара всички ни да изплезим езици под тежестта на раниците си. С много почивки стигнахме до равнинен участък, където пътеката се превърна в коларски път.
Бях направил обстойно проучване на маршрута, често правех справки в навигацията и бях подготвил всички, че ни чака поне тричасов преход. Знаейки, че сме още в самото начало се стараехме да не се отпускаме. Джеси отново беше с част от групата и също като нас се беше поуморила още преди да стигнем средата на прехода.
След около 40 минути изложени на лъчите на слънцето маршрута ни влезе в гъста гора и започнахме леко спускане. Решихме да се възползваме от сянката и близо до една чешма спряхме да хапнем. Подсилихме се и отново сложихме раниците на гръб. Последва ново изкачване и ново спускане и нова чешмичка, при която отново спряхме защото имаше и малък водопад. Всички бяхме много уморени и бленувахме момента, в който ще седнем на поляната пред хижата. Направих справка с навигацията и установих, че ни остава едно последно изкачване. Обнадеждени от този факт впрегнахме последните си сили. Изведнъж излязохме от гората и терена стана отново равен. Пред нас се откри гледка към водопада и се втурнахме към хижата.
Около хижата бе спокойно. Имаше опънати седем-осем палатки. Отидохме при хижаря, Биби и Ники се настаниха, платихме си таксата за опъване на палатка и започнахме да търсим подходящо място за целта. Харесахме малка площадка с естествена преграда от вятър на около 50 метра от хижата и започнахме опъването на палатката. Много полезни се оказаха допълнителните колчета с V-образна форма които бях взел, защото обикновените много лесно се огъваха и не ми изглеждаха много сигурни ако задуха вятър. За по-малко от тридесет минути палатката беше готова и набутахме раниците вътре.
След кратка почивка до палатката поехме по пътеката към водопада. Взехме най-необходимото в по-малка раница, която предвидливо бяхме включили в багажа. След около 30 минути бяхме в подножието на Райското пръскало. Тогава дойде момента, който бях планувал близо шест месеца. Предварително с Биби и Ники бяхме направили план как да протекат снимките докато Теди не подозираше нищо. Харесахме си място за снимки, така че да може да се хване целия водопад. Биби и Ники се изявиха като фотографи, а ние с Теди се изкачихме десетина метра по-високо за да позираме. След няколкото снимки аз бръкнах в задния си джоб и извадих прилежно скрития годежен пръстен. Паднах на коляно и й предложих. Лицето й се озари с усмивка и едновременно с това леко учуден поглед. Бях успял да я изненадам. След няколко секунди, в които тя явно осмисляше ситуацията чух така чаканото “ДА”. Изпълнен с радост станах и я прегърнах. Вдигнах ръка победоносно да покажа на Биби и Ники, че съм получил положителен отговор и те заедно с Джеси дойдоха да ни поздравят. Еуфорията завладя всички ни, а аз леко си отдъхнах.
Няколко минути по-късно след, като се осъзнахме продължихме със снимките. Изкачихме се до самото подножие на водопада и усетихме студените му пръски. Не се бавихме много, защото слънцето беше започнало да се скрива, а без него започна да ни става студено. Върнахме се при палатката и се наредихме на опашката за банята. Бяхме смазани от прехода, но емоциите, които събрахме компенсираха всичко.
След като всички се изкъпахме се събрахме при палатката да вечеряме и се подготвихме да лягаме. Това бе първата вечер, която с Теди прекарваме на палатка и първата ни вечер официално сгодени. Въпреки цялата натрупана умора от деня лицето на Теди продължаваше
да грее усмихнато. Мушнахме се в спалните чували и опитахме да поспим. Спалните чували се оказаха много топли и през голяма част от вечерта дори не ги затваряхме. Аз успях да заспя към 01:00 часа, а към 04:00 се събудих от силния вятър, който биеше в клоните по дърветата около нас. Тогава се зарадвах, че избрахме точно тази локация за палатката ни, защото вятър до нас почти не достигаше. Много бързо успях отново да заспя и се събудих няколко минути преди да звънне алармата.
Бяхме решили, че за да успеем да изкачим връх Ботев и да стигнем до колата навреме трябва да станем по-рано. Леко разбудих Теди
и останахме да се излежаваме сгушени в уютните спални чували. Не след дълго чухме Биби
и Ники да приближават и вече ставането беше неизбежно. Забавен беше факта, че бяхме успели да спим по-дълго от Биби
и Ники. В стаята им имало човек със звучно хъркане, който ги държал будни чак до 05:00 часа. Закусихме, събрахме най-важните неща в една раница и се запътихме към Тарзановата пътека.
В началото пътеката бе полегата и не представляваше трудност. Бях много радостен, че нямах мускулна треска на краката от вчерашния преход и предложих да нося раницата по време на изкачването. Крачехме бодро и неусетно стигнахме до началото на Тарзановата пътека. Терена се промени и започнахме стръмно да набираме височина. Катерехме се по скали, а от едната страна имаше прокарано стоманено въже. След няколко почивки стигнахме билото, където по традиция духаше вятър. Направихме няколко панорамни снимки на хижа Рай, която изглеждаше като малка точица на снимките и продължихме.
Връх Ботев се виждаше в далечината и бе обвит в облаци. Продължихме по пътеката, а вятъра ставаше все по-силен. Всички започнахме да изпитваме умора. Почивките, които правехме зачестиха. След близо половин час ходене върха почти не се беше приближил. Имахме чувството, че стоим на едно и също място. Все пак продължихме. Поглеждайки навигацията въобще не се въодушевявах, защото ни предстоеше по-стръмен финален участък, за който почти не ни бяха останали сили.
Подминахме вечната преспа под върха и се изправихме пред финалната права, която бе съставена от серпентини виещи се, до където погледа ти стига. Бяхме в началото на облаците, които бяха обвили върха и вятъра стана още по-студен. В началото виждахме пътеката, но не след дълго бяхме обвити в мъгла и проследяването й бе много трудно. Аз водех колоната и използвах за ориентир металните колове от зимната маркировка. Мъглата беше толкова гъста, че едва се виждаше следващия стоманен кол. Джеси беше много изморена и от началото на този финален участък се наложи да я нося, защото отказваше да върви. Носенето на Джеси направо ме довърши. Едвам крачехме по склона, силния вятър ни караше да правим двойно повече усилия за да продължим да се движим и брулеше всички открити части от нас с милионите малки капчици от мъглата.
За щастие времето се смили над нас за около минута мъглата се разсея и успяхме да се огледаме и да разберем, колко ни остава. За наша радост даже бяхме леко подминали туристическата спалня на върха, където бързо се скрихме на топло. Там бяха много любезни и позволиха да влезем с Джеси. Всички бяхме като пребити. Настанихме се на една маса и веднага свалихме мокрите дрехи. Извадихме яденето, което си носехме и взехме по един чай. Най-хубавият, който някога съм пил. Купихме си и шоколади и допълнителна храна за на връщане. Седнахме да се подсилим, защото ни очакваше преход чак до Паниците. Аз останах изненадан от количеството храна, която изядох – една консерва боб, половин консерва кюфтета по чирпански, два шоколада, един кроасан и една вафла. Сладкото ми подейства много добре и веднага почувствах прилив на енергия, което и беше целта.
Отпочинахме, сложихме по един печат в книжките “Покорител на 10-те планински първенци”, облякохме се и тръгнахме обратно. Направихме няколко снимки на върха и поехме по склона обратно.
Бързо излезнахме от мъглата и пред нас започнаха да се откриват величествени гледки. Слънчевите лъчи повдигнаха не само телесната ни температура, а и настроението ни. Все пак оставихме най-трудния участък зад гърба си. Неусетно стигнахме до Тарзановата пътека в чието начало спряхме малко за почивка. Темпото ни на слизане бе много добро, но сега предстоеше участък който трябва да преминем с повишено внимание. Наближавайки хижа Рай температурата все повече се покачваше и отново останахме по къс ръкав.
Колкото повече наближавахме хижата, толкова по-приятен ставаше прехода ни. Наслаждавахме се на момента, защото ги нямаше и огромните раници, които ни чакаха при палатката.
На хижата направихме по-голяма почивка. Докато ни е нямало картинката около хижата много се бе променила. Успях да преброя около 40 нови палатки опънати на всяко удобно за целта място, а докато ядяхме прииждаха още. Разликата с предишната вечер, когато бяхме шест палатки беше огромна. Хапнахме и започнахме да събираме палатката. Подредихме раниците и поехме отново по пътеката.
Тежестта на раниците повлия значително на комфорта, който изпитвахме докато слизахме без тях. Успокоявахме се с мисълта, че не остава много път и, че времето е хубаво. След ужасните условия, с които се борехме на върха оценявахме много повече липсата на вятър и топлещите лъчи на слънцето.
В началото спускането бе в гъста гора, която неусетно оставихме зад гърба си. С няколко кратки почивки започнахме и финалното спускане. По пътя срещнахме още много хора, които бяха тежко натоварени, като нас отиващи към хижата. Не можех да си представя, къде ще си опънат палатките предвид пренаселеността на местността около хижата.
С огромна радост стигнахме до колата и свалихме раниците от гърбовете си. Хапнахме отново и се нагласихме удобно в колата. Оставаше привидно лесна част - шофиране, но очакващите ме близо 250 км ми се сториха много повече.
Всички бяхме в еуфория от приключението, което изживяхме. Предложението, спането на палатка, дори ужасното време на върха остават страхотни спомени у нас. Факта, че предложението беше планувано около половин година, и че всичко мина перфектно ме правеше много щастлив, защото Теди заслужава предложението да бъде специално, а аз не исках да бъде клиширано. Красотата на заобикалящата ни природа правеше момента още по-магичен, отколкото си представях докато го планирах. И така на този преход се отправихме нахъсани, жадни за приключение и се завърнахме уморени, но заредени с много положителни емоции и сгодени.
След зима прекарана в планове за нови летни приключения през 2017 година, в началото на месец Юни времето отново позволяваше да се насочим към планината. Бяхме си взели още екипировка за планина, която ни позволи да носим по-леки раници. В началото на месец Март тази година бях започнал да се занимавам с бягане, което постепенно стана планинско бягане и се чувствах в страхотна форма за изкачване на върхове поради, което в следващите преходи не натоварвах Теди с носене на раница.
Откриването на сезона за нас направихме на Витоша изкачвайки Черни връх. За първи път в групата ни се включи и кучето ни Джеси (Джак Ръсел Териер), която тогава беше на десет месеца. Все още поддържахме връзка с Момчил, с който се запознахме на Мальовица и ден преди да тръгнем му се обадихме. Той веднага се съгласи и с приятелката му се присъединиха към нас. Сборен пункт ни беше хижа Алеко. Бяхме много щастливи, че отново ще правим преход заедно близо година след, като се запознахме.
Поехме по пътеката, която тръгва право нагоре над хижата и улисани в приказки не усетихме кога се терена стана равен. Без никаква умора стигнахме до билото. В този момент думите на Момчил, че изкачването на Черни връх ще бъде, като разходка в парка започнаха да стават реалност. В далечината се виждаше върха, а по трудната част от прехода беше зад гърба ни.
На билото беше ветровито, но слънцето компенсираше с топлината си. Пътят до върха беше много приятен и сравнително равен. Първата почивка направихме след като стигнахме върха. Опънахме софрата направихме няколко снимки и поехме обратно.
Слизането до хижа Алеко беше много приятно и за нула време отново бяхме на чешмата пред хижата. С Теди решихме да хапнем по един таратор, а също и да почерпим Джеси с кюфте. Хапнахме, сложихме печат за успешно изкачен Черни връх в книжките “Покорител на 10-те планински първенци в България” и се настанихме в колата. Джеси беше смазана от прехода и веднага заспа.
Изкачването на Черни връх наистина се оказа като разходка в парка. Чрез него загряхме за предстоящия летен сезон изпълнен с приключения из планините.
Още няколко истории :
Не минаха и две седмици от изкачването на Кончето и връх Вихрен, когато с Теди отново ожадняхме за приключения. Още в началото на лятото си бяхме поставили като цел да изкачим връх Мусала през годината. Факт е, че беше средата на септември и нямаше за кога да отлагаме при положение, че нямаме екипировка за лошо време. Проверих прогнозата за времето и видях, че следващия вторник времето ще бъде прекрасно за планина. Без да се замисля пуснах молба за отпуск и започнахме да разглеждаме маршрутите за изкачване, като преценихме, че най-добре би било да хванем лифта Боровец - Ястребец. Вечерта преди денят на тръгване решихме да проверим в колко часа е отваря лифта и с изненада установихме, че в този ден има профилактика. Изведнъж всички планове се провалиха. Мисълта, че вече си бях пуснал отпуск, и че ще пропилеем ден с прекрасно време в планината не ми даваше мира. Веднага започнахме да обсъждаме евентуални алтернативи за деня и се спряхме на преход до Попово езеро в Пирин. На хартия би трябвало да бъде лек преход и затова решихме да бъдем само с една раница. Все пак си бяхме взели поука от предишните пъти, в които натоварвахме раницата с непотребни неща.
И така отново се озовахме на лифта към хижа Безбог. Въпреки, че вече бяхме посещавали този район отново изпитвахме еуфория и се наслаждавахме на гледките докато пътувахме с лифта. Стигайки на хижа Безбог стегнахме обувките и хванахме пътеката. За първи път бяхме решили да използваме щеки за този преход. Изпитвах малко смесени чувства към тях, но усетихме ползата от тях, като дойде първото изкачване а именно “душевадката” над Безбожкото езеро.
Поддържахме сравнително бавно темпо, защото взе пак бяхме отишли на разходка и най-важното бе да се насладим на деня. Веднъж изкачили “душевадката” пътеката стана много приятна. Това бе втория път в който вървяхме по тази пътека и скоро стигнахме до разклонението за изкачване на връх Полежан и Безбог. От тук вече пътеката ни беше непозната.
Следваха леки изкачвания и спускания, а ние крачехме уверено без да изпитваме умора. Спирахме само за да пием вода и да правим снимки на околността. Пейзажа около нас бе прекрасен. Наближавайки езерото пред нас се появи нещо, като водопад захранван от водите му. Това беше и последното изкачване преди да стигнем. Поради факта, че разходката ни бе в делничен ден срещнахме най-много десет човека по пътеките. Така можехме максимално да се насадим на природата. Неусетно стигнахме до езерото, където и решихме да направим почивка за хапване. Все пак бяхме достигнали целта си. Гледките около нас бяха страхотни. Водите на Поповото езеро бяха кристално чисти и отразяваха заобикалящите ни върхове. От едната ни страна величествено се извисяваше връх Дженгал, а от другата връх Сиврия и връх Джано.
Имайки предвид, че все още бяхме свежи решихме да продължим прехода си. След кратка справка с навигацията видях пътека, която извежда до билото между връх Сиврия и връх Джано, от където би трябвало да се открие гледка към Кременските езера. Малко резервирани от това, че трябва да се доверим на навигацията поехме по пътеката, която обикаля Попово езеро.
Следвахме маркировката докато тя не направи завой към Тевно езеро. В този момент започна и същинското изкачване. Наклона стана доста голям и вкарах щеките в употреба. Според навигацията вървахме по пътека, но ние не виждахме такава. След време започнаха да се появяват малки каменни пирамидки, които съответстваха с маршрута от навигацията. Бяхме набрали височина, но оставаше още толкова за да излезем на билото, обаче силите ни бяха на привършване. Изкачихме се на около 70 процента от наклона и се сетихме да погледнем часовника. Установихме, че ако се забавим прекалено дълго няма да успеем да хванем последното слизане на лифта.
Много се зачудихме дали да продължим с изкачването, но ни оставаше съвсем малка част. Разбрахме се, че ако не го изкачим за 15 минути тръгваме обратно. Нахъсахме се и увеличихме темпото. На десетата минута извървявахме последните метри от склона, а когато го изкачихме останахме без дъх, но не толкова заради темпото, което държахме колкото от уникалната гледка, която се разкри пред нас.
Бяхме запленени от красотата и отново се убедихме, че колкото по-трудно е, толкова по-красиви гледки ще изкочат пред теб. Всяко усилие си заслужаваше. Без да се бавим започнахме да запечатваме панорамните гледки на телефоните си, защото времето продължаваше да ни притиска. Мина ми през ум да се изкачим до връх Джано, който изглеждаше много близо до нас, но разума надделя. За това решение помогна и умората, която и двамата бяхме натрупали. Почивката на билото беше много кратка, и удовлетворени от постигането на целта си поехме обратно надолу.
Спускайки се по склона бяхме много внимателни и не си позволявахме да бързаме, защото беше много рисковано. С премерени стъпки стигнахме до момента, в който пътеката започна да се изравнява. Тогава увеличихме темпото и започнахме да припкаме, като кози към Попово езеро. Благодарение на опита в планината, който натрупахме през това лято успявахме да поддържаме високо темпо на слизане без да се изморяваме.
И така скок-подскок по пътеката стигнахме до езерото, където отново спряхме за кратка почивка и хапване. Решихме да не се отпускаме и продължиме в стегнато темпо да спускаме. Не усетихме кога стигнахме до разклона за Полежан и Безбог, където след кратка справка с часовника установихме, че благодарение на скоростта, която поддържахме бяхме стигнали до тази точка с близо 40 минути по-бързо от планираното. Това ни даде увереност, че няма как да изпуснем лифта и отново започнахме да се разхождаме без да бързаме. Наближавайки хижа Безбог започнахме да се разминаваме с все повече хора решили просто да се разходят из околностите на хижата.
Останахме доволни от това, че импровизацията с изкачването до билото с гледка към Кременските езера направи този преход един от най-красивите и запомнящи се за нас. Това бе последният преход в планината за 2016 година за нас, но се оказа страхотно “затваряне на сезона”. Сезон изпълнен с много положителни емоции, много спомени, извлечени поуки и гледки, които и до днес виждам когато си затворя очите. Сезон изпълнен с приключения споделени с човека, който обичам.
В началото на Септември месец с Теди бяхме натрупали самочувствие като планинари и решихме, че е време за изкачване на връх Вихрен. Направхме смели планове за изкачване през казаните, като включихме и връх Кутело и Кончето, а връх Вихрен щяхме да изкачим на връщане и да слезем през хижа Вихрен. Обадихме се на приятели, като само един се нави да ни придружи.
И така първата неделя на септември се отправихме към Пирин. Оставихме колата на обичайното място – паркинга на къмпинг Бъндерица и поехме стремително по пътеката. В началото беше доста хладно, но стръмната пътека бързо повиши температурата ни и започнахме да се събличаме. Бяхме решили да се насладим на разходката, поради което често правехме почивки. Аз бях подготвен психически, защото знаех какво ни предстои, но за Теди и Любо това бе първо изкачване на връх Вихрен през казаните.
След натрупания опит от първото ми изкачване на връх Вихрен по този маршрут реших, че не трябва да допускам същите грешки. Най-важното беше да запазим сили за финалното изкачване. Макар да не си давахме зор по пътеките задминахме много хора. Нямаше как да не направим по-дълга почивка на поляната в местността Казаните и да се насладим на прекрасната гледка.
Пестейки силите си продължихме по склона към премката, където бяхме планували следващата почивка за хапване. По стръмната пътека стигнах до заключението, че връх Вихрен е изморителен винаги. Дори факта, че бяхме натрупали опит през годината и добрата физическа форма, в която бяхме започнахме да изпитваме умора в краката. При мен основен принос за умората беше раницата, която носех. Тя е 40 литрова и я бяхме напълнили със всякакви неща, които по-късно установихме че са се оказали безполезни.
Неусетно наближихме премката, кътедо се оказа много ветровито. Намерихме голяма дупка, в която решихме да се скрием от вятъра и да се подкрепим. Тогава започнахме да обмисляме, какво да бъде продължението на разходката ни. Предвид умората, която се оказа по-голяма отколкото бяхме очаквали изкачването на връх Кутело излезе от плановете ни. Някакси убедих Любо и Теди да отидем до Кончето под претекст, че ако се окаже страшно ще се върнем.
Заредени с нови сили поехме към началото на пътеката за Кончето. Преди пътуването бях проучил маршрутите за достигане до там и предвид факта, че нямаше да изкачваме връх Кутело пътеката, по която ходехме подсичаше върха. Още с първите стъпки по тази пътека всички се вцепенихме от гледката към пропастта. Не след дълго Любо седна и каза, че няма да идва с нас. Теди подкрепи избора му, но аз бях твърдо решен, че ще стигна до Кончето.
Въобще не се поколебах да ги оставя да ме чакат и да продължа прехода сам. Като видяха решителността ми решиха да не ме изоставят сам. Факта, че и двамата имаха силен страх от височини, но решиха да дойдат с мен тогава значеше много за мен. Много пъти чух, че “ще ме пребият” задето ги водя по такива места, особено на връх рождения ден на Любо, но важното е, че не ме оставиха. Не, че и мен не ме беше леко страх, но се стараех да избягвам погледи в страни от пътеката докато се движа. Ако исках да се насладя на гледката задължително спирах на място.
В началото пътеката не беше обезопасена и подхождахме много внимателно. Имаше и много хора, с които разминаването си беше цяло приключение. За радост на всички стигнахме до мястото, от където има прокарано метално въже, за което се залепихме. В отсечката с метално въже пътеката започна да набира височина и след няколко инфарктни момента по време на разминаване със слизащи стигнахме до ръба на Кончето.
Направихме бързо няколко снимки и Любо и Теди си намериха място където да поседнат и да отпуснат треперещите си крака. Аз реших да се поразходя по ръба, но предвид големия трафик разходката ми приключи бързо и за всеобща радост поехме обратно надолу.
Обратния път обаче се оказа още по-страховит от изкачването, защото нямаше как да не гледаш пропастта, а при такава гледка краката ти се вцепеняват. Оценявахме наличието на стоманено въже в стръмния участък и почти не се пускахме от него. Когато пътеката се изравни макар и без наличие на въже започнах да се чувствам малко по-уверен. Все пак най-страшния участък вече беше зад нас.
Веднъж стъпили отново на пътека без пропаст от едната страна всички си отдъхнахме. Все още пред нас стоеше предизвикателството да изкачим и връх Вихрен и след кратка почивка на премката продължихме към върха.
Бях много щастлив, че отново се връщам на първия изкачен от мен връх. Пълзейки по скалите част от финалния участък си припомнях моменти от предишния път и се радвах, че този път всичко беше, като по учебник и се наслаждавах на изкачването. Всички бяхме уморени, но след като бяхме претръпнали от гледките и тясната пътека на Кончето, изкачването на Вихрен не ни се стори трудно.
Неусетно се озовахме на върха и започнахме да се любуваме на гледките, които се откриха пред нас. Вятъра беше много силен и студен и взехме решение да не почиваме дълго на върха. Направихме няколко снимки и поехме към хижа Вихрен. Спускането ни вървеше с много бързо темпо и постоянно изпреварвахме хора по склона. Липсата на студен вятър отново направи прехода приятен.
Достигнахме до премката между връх Вихрен и Хвойнати връх, където решихме да спрем и да се подсилим. Хапвайки се любувахме на гледката на върха и нишката от хора, които изглеждаха като мравки лазещи към билото.
След като починахме отново поехме надолу по пътеката. За наша радост се оказа много лесна за спускане и въпреки натрупаната умора при изкачването поддържахме страхотно темпо. Препускахме по склона без да правим почивки и докато се усетим пристигнагме на хижа Вихрен.
В крайна сметка Вихрен ни взе силите, но ни зареди с страхотни положителни емоции. Не изпълнихме плана си за изкачване на връх Кутело, но бяхме доволни от деня. Приключението, което изживяхме беше незабравимо, особено прехода до Кончето и обратно. Връх Вихрен официално се затвърди като любимо за мен място.
Около две седмици след разходката около ”Седемте Рилски Езера с Теди размишлявахме върху следващата дестинация за лятото. Тъй като бяхме на вълна езера и искахме прехода да бъде без сериозни натоварвания се спряхме на Бъндеришките езера. Избрахме ден с хубаво време и поехме към хижа Вихрен. Решихме да оставим колата на къмпинга при хижа Бъндерица поради по-големия паркинг.
Сложихме раниците на гръб и закрачихме бодро по асфалтовия път към хижа Вихрен. При хижата спряхме единствено за да разгледаме маршрутите за обиколката на Бъндеришките езера, защото в плановете ни се включваше и разходка до Муратовото езеро, за което обаче имаше разклонение от пътеката. След кратка справка продължихме нахъсани по пътеката към първото езеро – Окото. Около пет минути по-късно се озовахме на дървеното мостче, където се намира и разклонението за Муратово езеро. Взехме решение първо да обиколим всички езера, и ако ни остане време и енергия на връщане да минем покрай Муратовото езеро.
Не липсваха хора решили да прекарат деня си сред природата, но нямаше нищо общо с тълпите на седемте рилски езера. Пътеката, по която вървяхме беше много приятна и за нула време стигнахме до езеро Окото. Хареса ми това, че имаше много указателни табели и макар добре скрито в хвойнова горичка, лесно открихме езерото. Там направихме и първата си почивка, като хапнахме по един сандвич.
Прехода до сега въобще не ни беше изморил, и след няколко снимки на езерото и околността бързо се върнахме на пътеката към Рибното езеро. Отново последва приятно изкачване, като гледките около нас ставаха все по красиви. Теди бе впечатлена от връх Тодорка, който се извисяваще от лявата ни страна, аз пък не спирах да се наслаждавам на Муратов връх и колоса който надничаше зад него – връх Вихрен.
Улисани от обикалящата ни красота пристигнахме на Рибното езеро. Кратка почивка, много снимки и отново поехме по пътеката. Движехме се с много добро темпо без да изпитваме умора. Маркировката беше много добра и въобще не ми се налагаше да използвам навигацията.
Докато крачехме между езерата се натъкнахме на стадо от крави, които спокойно си пасяха до пътеката, а на около 100 метра от тях имаше няколко опънати палатки. Представяхме си, колко приятно би било събуждането от крава показала главата си на прозорчето на палатката.
Малко преди да стигнем до Дългото езеро, Теди импулсивно предложи да се изкачим до връх Тодорка. Предложение, което аз обмислях да споделя, но бях изпреварен от нея. Веднага се съгласих и проверих картата, защото пътеката за изкачване на върха се отделя от маркираната пътека, по която ходехме до момента.
След кратка почивка над Долното езерo поехме по стръмната пътека, която изкачва връх Тодорка. Маркировката, която следвахме бе от каменни пирамиди, а рязкото изкачване ни принуди да започнем да почиваме по-често. Изкачването до Тодорина порта ни озори, но гледката, която се откри пред нас си заслужаваше.
Пред нас се разкри страхотна панорама на Бъндеришките езера и околните върхове. От другата стана се подаваха Тодорините очи. Последваха много снимки и кратка почивка. Лошото бе, че водата ни доста намаля, а и храната ни свърши още преди да предприемем изкачването към Тодорина порта. Друг неприятен момент бе факта, че се задаваха тъмни облаци, а ние не изгаряхме от желание да ни вали дъжд, особено по камъните на билото.
Решихме да тръгнем към върха, но ако забележим че облаците се движат към нас веднага да се върнем. И така продължихме към котата на връх Тодорка. Пътека нямаше. Единствената маркировка бяха каменните кули които следвахме. Подскачахме по големите камъни към върха. След нова проверка на навигацията установих, че се намираме на връх Малка Тодорка. Погледнахме назад и видяхме, как облаците приближават. Следвахме предварително изготвения план и веднага тръгнахме обратно. Трябваше да се примирим с изкачване само на Малка Тодорка, но това бе най-разумния ни ход.
Поехме надолу, като се стараехме да държим темпо, с което да избягаме от дъжда, но и да не се изпотрошим по камъните. Бързо стигнахме до стръмните серпентини водещи към Жабешкото езеро, като постоянно следяхме движението на облаците. Слязохме в долината на езерата и се чувствахме малко по-спокойни.
По пътя обратно профучавахме покрай всички езера и неусетно се озовахме на хижа Вихрен. Облаците обгръщаха все по-голяма част от небето и още докато бяхме в района около езеро Окото започнаха да се чуват гръмотевици. В бързането си да се приберем изоставихме идеята за минаване покрай Муратово езеро.
Веднъж стъпили на шосето водещо към хижа Бъндерица ни стана по-спокойно и забавихме темпото. Поради факта, че изкачването на връх Тодорка не бе включено в плановете ни за деня храната ни свърши рано. Изкачването и последвалото бързане обратно бе изцедило силите ни и двамата с Теди бяхме много огладняли. Седнахме на къмпинг Бъндерица да се подсилим.
Денят бе прекрасен. И двамата бяхме много доволни от разходката която си спретнахме. Частта с импровизираното изкачване на връх Тодорка ни дойде много зареждащо, а много ни хареса факта, че успяхме да се върнем сухи. Докато разтоваряхме раниците в колата усетихме първите капки на бурята, от която бягахме. Това означаваше, че ако се бяхме забавили дори 10 минути нямаше да успеем.
Още няколко истории
- Връх Вихрен - или от къде започна всичко
- Завръщане в планината - връх Безбог
- Из облаците на Мальовица и Елени връх
- Разходка до Седемте Рилски Езера
- Разходка в Пирин - Бъндеришки езера и връх Тодорка
- Изкачване на Кончето и връх Вихрен '16
- Закриване на сезона с Попово езеро и Кременски езера
- Откриване на сезона с Черни връх '17
