И така отново се озовахме на лифта към хижа Безбог. Въпреки, че вече бяхме посещавали този район отново изпитвахме еуфория и се наслаждавахме на гледките докато пътувахме с лифта. Стигайки на хижа Безбог стегнахме обувките и хванахме пътеката. За първи път бяхме решили да използваме щеки за този преход. Изпитвах малко смесени чувства към тях, но усетихме ползата от тях, като дойде първото изкачване а именно “душевадката” над Безбожкото езеро.
Поддържахме сравнително бавно темпо, защото взе пак бяхме отишли на разходка и най-важното бе да се насладим на деня. Веднъж изкачили “душевадката” пътеката стана много приятна. Това бе втория път в който вървяхме по тази пътека и скоро стигнахме до разклонението за изкачване на връх Полежан и Безбог. От тук вече пътеката ни беше непозната.
Следваха леки изкачвания и спускания, а ние крачехме уверено без да изпитваме умора. Спирахме само за да пием вода и да правим снимки на околността. Пейзажа около нас бе прекрасен. Наближавайки езерото пред нас се появи нещо, като водопад захранван от водите му. Това беше и последното изкачване преди да стигнем. Поради факта, че разходката ни бе в делничен ден срещнахме най-много десет човека по пътеките. Така можехме максимално да се насадим на природата. Неусетно стигнахме до езерото, където и решихме да направим почивка за хапване. Все пак бяхме достигнали целта си. Гледките около нас бяха страхотни. Водите на Поповото езеро бяха кристално чисти и отразяваха заобикалящите ни върхове. От едната ни страна величествено се извисяваше връх Дженгал, а от другата връх Сиврия и връх Джано.
Имайки предвид, че все още бяхме свежи решихме да продължим прехода си. След кратка справка с навигацията видях пътека, която извежда до билото между връх Сиврия и връх Джано, от където би трябвало да се открие гледка към Кременските езера. Малко резервирани от това, че трябва да се доверим на навигацията поехме по пътеката, която обикаля Попово езеро.
Следвахме маркировката докато тя не направи завой към Тевно езеро. В този момент започна и същинското изкачване. Наклона стана доста голям и вкарах щеките в употреба. Според навигацията вървахме по пътека, но ние не виждахме такава. След време започнаха да се появяват малки каменни пирамидки, които съответстваха с маршрута от навигацията. Бяхме набрали височина, но оставаше още толкова за да излезем на билото, обаче силите ни бяха на привършване. Изкачихме се на около 70 процента от наклона и се сетихме да погледнем часовника. Установихме, че ако се забавим прекалено дълго няма да успеем да хванем последното слизане на лифта.
Много се зачудихме дали да продължим с изкачването, но ни оставаше съвсем малка част. Разбрахме се, че ако не го изкачим за 15 минути тръгваме обратно. Нахъсахме се и увеличихме темпото. На десетата минута извървявахме последните метри от склона, а когато го изкачихме останахме без дъх, но не толкова заради темпото, което държахме колкото от уникалната гледка, която се разкри пред нас.
Бяхме запленени от красотата и отново се убедихме, че колкото по-трудно е, толкова по-красиви гледки ще изкочат пред теб. Всяко усилие си заслужаваше. Без да се бавим започнахме да запечатваме панорамните гледки на телефоните си, защото времето продължаваше да ни притиска. Мина ми през ум да се изкачим до връх Джано, който изглеждаше много близо до нас, но разума надделя. За това решение помогна и умората, която и двамата бяхме натрупали. Почивката на билото беше много кратка, и удовлетворени от постигането на целта си поехме обратно надолу.
Спускайки се по склона бяхме много внимателни и не си позволявахме да бързаме, защото беше много рисковано. С премерени стъпки стигнахме до момента, в който пътеката започна да се изравнява. Тогава увеличихме темпото и започнахме да припкаме, като кози към Попово езеро. Благодарение на опита в планината, който натрупахме през това лято успявахме да поддържаме високо темпо на слизане без да се изморяваме.
И така скок-подскок по пътеката стигнахме до езерото, където отново спряхме за кратка почивка и хапване. Решихме да не се отпускаме и продължиме в стегнато темпо да спускаме. Не усетихме кога стигнахме до разклона за Полежан и Безбог, където след кратка справка с часовника установихме, че благодарение на скоростта, която поддържахме бяхме стигнали до тази точка с близо 40 минути по-бързо от планираното. Това ни даде увереност, че няма как да изпуснем лифта и отново започнахме да се разхождаме без да бързаме. Наближавайки хижа Безбог започнахме да се разминаваме с все повече хора решили просто да се разходят из околностите на хижата.
Останахме доволни от това, че импровизацията с изкачването до билото с гледка към Кременските езера направи този преход един от най-красивите и запомнящи се за нас. Това бе последният преход в планината за 2016 година за нас, но се оказа страхотно “затваряне на сезона”. Сезон изпълнен с много положителни емоции, много спомени, извлечени поуки и гледки, които и до днес виждам когато си затворя очите. Сезон изпълнен с приключения споделени с човека, който обичам.
Още няколко истории :
- Връх Вихрен - или от къде започна всичко
- Завръщане в планината - връх Безбог
- Из облаците на Мальовица и Елени връх
- Разходка до Седемте Рилски Езера
- Разходка в Пирин - Бъндеришки езера и връх Тодорка
- Изкачване на Кончето и връх Вихрен '16
-Откриване на сезона с Черни връх '17
Няма коментари:
Публикуване на коментар