Настъпи денят на тръгване. По прогноза не трябваше да вали в следващите три дни и силно се надявахме това наистина да бъде така, защото времето в планината често си прави своеволия. Датата 23 Юни (Петък) в 05:30 с Теди се натоварихме в колата и потеглихме към Пловдив, от където трябваше да вземем Биби и Ники. Предстоеше ни натоварен уикенд, но нямахме възможност да освободим повече дни за пътуването.
Движейки се по план пристигнахме в Пловдив. Отпочинахме малко и в пълен състав поехме към Калофер. Началото на пътеката за водопада започва от местността Паниците, до където се достига с кола. Намерихме широко място под едно дърво близо до реката. За всеки случай отидох до близките вили да попитам дали е удачно да оставям колата там и след, като ме увериха, че няма проблем, започнахме последните приготовления. Намазахме се със слънцезащитен крем, стегнахме обувките и метнахме раниците на гръб.
Още в първите метри усетих, че ще имам проблем с тежестта на раницата ми. Бях с раница 65 литра, която буквално се пръскаше по шевовете. От психологическа гледна точка реших да не измервам теглото й, за да не ми натежи предварително. Пътеката започва с много стръмно изкачване през гора, което накара всички ни да изплезим езици под тежестта на раниците си. С много почивки стигнахме до равнинен участък, където пътеката се превърна в коларски път.
Бях направил обстойно проучване на маршрута, често правех справки в навигацията и бях подготвил всички, че ни чака поне тричасов преход. Знаейки, че сме още в самото начало се стараехме да не се отпускаме. Джеси отново беше с част от групата и също като нас се беше поуморила още преди да стигнем средата на прехода.
След около 40 минути изложени на лъчите на слънцето маршрута ни влезе в гъста гора и започнахме леко спускане. Решихме да се възползваме от сянката и близо до една чешма спряхме да хапнем. Подсилихме се и отново сложихме раниците на гръб. Последва ново изкачване и ново спускане и нова чешмичка, при която отново спряхме защото имаше и малък водопад. Всички бяхме много уморени и бленувахме момента, в който ще седнем на поляната пред хижата. Направих справка с навигацията и установих, че ни остава едно последно изкачване. Обнадеждени от този факт впрегнахме последните си сили. Изведнъж излязохме от гората и терена стана отново равен. Пред нас се откри гледка към водопада и се втурнахме към хижата.
Около хижата бе спокойно. Имаше опънати седем-осем палатки. Отидохме при хижаря, Биби и Ники се настаниха, платихме си таксата за опъване на палатка и започнахме да търсим подходящо място за целта. Харесахме малка площадка с естествена преграда от вятър на около 50 метра от хижата и започнахме опъването на палатката. Много полезни се оказаха допълнителните колчета с V-образна форма които бях взел, защото обикновените много лесно се огъваха и не ми изглеждаха много сигурни ако задуха вятър. За по-малко от тридесет минути палатката беше готова и набутахме раниците вътре.
Няколко минути по-късно след, като се осъзнахме продължихме със снимките. Изкачихме се до самото подножие на водопада и усетихме студените му пръски. Не се бавихме много, защото слънцето беше започнало да се скрива, а без него започна да ни става студено. Върнахме се при палатката и се наредихме на опашката за банята. Бяхме смазани от прехода, но емоциите, които събрахме компенсираха всичко.
След като всички се изкъпахме се събрахме при палатката да вечеряме и се подготвихме да лягаме. Това бе първата вечер, която с Теди прекарваме на палатка и първата ни вечер официално сгодени. Въпреки цялата натрупана умора от деня лицето на Теди продължаваше да грее усмихнато. Мушнахме се в спалните чували и опитахме да поспим. Спалните чували се оказаха много топли и през голяма част от вечерта дори не ги затваряхме. Аз успях да заспя към 01:00 часа, а към 04:00 се събудих от силния вятър, който биеше в клоните по дърветата около нас. Тогава се зарадвах, че избрахме точно тази локация за палатката ни, защото вятър до нас почти не достигаше. Много бързо успях отново да заспя и се събудих няколко минути преди да звънне алармата.
Бяхме решили, че за да успеем да изкачим връх Ботев и да стигнем до колата навреме трябва да станем по-рано. Леко разбудих Теди и останахме да се излежаваме сгушени в уютните спални чували. Не след дълго чухме Биби и Ники да приближават и вече ставането беше неизбежно. Забавен беше факта, че бяхме успели да спим по-дълго от Биби и Ники. В стаята им имало човек със звучно хъркане, който ги държал будни чак до 05:00 часа. Закусихме, събрахме най-важните неща в една раница и се запътихме към Тарзановата пътека.
В началото пътеката бе полегата и не представляваше трудност. Бях много радостен, че нямах мускулна треска на краката от вчерашния преход и предложих да нося раницата по време на изкачването. Крачехме бодро и неусетно стигнахме до началото на Тарзановата пътека. Терена се промени и започнахме стръмно да набираме височина. Катерехме се по скали, а от едната страна имаше прокарано стоманено въже. След няколко почивки стигнахме билото, където по традиция духаше вятър. Направихме няколко панорамни снимки на хижа Рай, която изглеждаше като малка точица на снимките и продължихме.
Връх Ботев се виждаше в далечината и бе обвит в облаци. Продължихме по пътеката, а вятъра ставаше все по-силен. Всички започнахме да изпитваме умора. Почивките, които правехме зачестиха. След близо половин час ходене върха почти не се беше приближил. Имахме чувството, че стоим на едно и също място. Все пак продължихме. Поглеждайки навигацията въобще не се въодушевявах, защото ни предстоеше по-стръмен финален участък, за който почти не ни бяха останали сили.
Подминахме вечната преспа под върха и се изправихме пред финалната права, която бе съставена от серпентини виещи се, до където погледа ти стига. Бяхме в началото на облаците, които бяха обвили върха и вятъра стана още по-студен. В началото виждахме пътеката, но не след дълго бяхме обвити в мъгла и проследяването й бе много трудно. Аз водех колоната и използвах за ориентир металните колове от зимната маркировка. Мъглата беше толкова гъста, че едва се виждаше следващия стоманен кол. Джеси беше много изморена и от началото на този финален участък се наложи да я нося, защото отказваше да върви. Носенето на Джеси направо ме довърши. Едвам крачехме по склона, силния вятър ни караше да правим двойно повече усилия за да продължим да се движим и брулеше всички открити части от нас с милионите малки капчици от мъглата.
За щастие времето се смили над нас за около минута мъглата се разсея и успяхме да се огледаме и да разберем, колко ни остава. За наша радост даже бяхме леко подминали туристическата спалня на върха, където бързо се скрихме на топло. Там бяха много любезни и позволиха да влезем с Джеси. Всички бяхме като пребити. Настанихме се на една маса и веднага свалихме мокрите дрехи. Извадихме яденето, което си носехме и взехме по един чай. Най-хубавият, който някога съм пил. Купихме си и шоколади и допълнителна храна за на връщане. Седнахме да се подсилим, защото ни очакваше преход чак до Паниците. Аз останах изненадан от количеството храна, която изядох – една консерва боб, половин консерва кюфтета по чирпански, два шоколада, един кроасан и една вафла. Сладкото ми подейства много добре и веднага почувствах прилив на енергия, което и беше целта.
Бързо излезнахме от мъглата и пред нас започнаха да се откриват величествени гледки. Слънчевите лъчи повдигнаха не само телесната ни температура, а и настроението ни. Все пак оставихме най-трудния участък зад гърба си. Неусетно стигнахме до Тарзановата пътека в чието начало спряхме малко за почивка. Темпото ни на слизане бе много добро, но сега предстоеше участък който трябва да преминем с повишено внимание. Наближавайки хижа Рай температурата все повече се покачваше и отново останахме по къс ръкав.
Колкото повече наближавахме хижата, толкова по-приятен ставаше прехода ни. Наслаждавахме се на момента, защото ги нямаше и огромните раници, които ни чакаха при палатката.
На хижата направихме по-голяма почивка. Докато ни е нямало картинката около хижата много се бе променила. Успях да преброя около 40 нови палатки опънати на всяко удобно за целта място, а докато ядяхме прииждаха още. Разликата с предишната вечер, когато бяхме шест палатки беше огромна. Хапнахме и започнахме да събираме палатката. Подредихме раниците и поехме отново по пътеката.
Тежестта на раниците повлия значително на комфорта, който изпитвахме докато слизахме без тях. Успокоявахме се с мисълта, че не остава много път и, че времето е хубаво. След ужасните условия, с които се борехме на върха оценявахме много повече липсата на вятър и топлещите лъчи на слънцето.
В началото спускането бе в гъста гора, която неусетно оставихме зад гърба си. С няколко кратки почивки започнахме и финалното спускане. По пътя срещнахме още много хора, които бяха тежко натоварени, като нас отиващи към хижата. Не можех да си представя, къде ще си опънат палатките предвид пренаселеността на местността около хижата.
С огромна радост стигнахме до колата и свалихме раниците от гърбовете си. Хапнахме отново и се нагласихме удобно в колата. Оставаше привидно лесна част - шофиране, но очакващите ме близо 250 км ми се сториха много повече.
Всички бяхме в еуфория от приключението, което изживяхме. Предложението, спането на палатка, дори ужасното време на върха остават страхотни спомени у нас. Факта, че предложението беше планувано около половин година, и че всичко мина перфектно ме правеше много щастлив, защото Теди заслужава предложението да бъде специално, а аз не исках да бъде клиширано. Красотата на заобикалящата ни природа правеше момента още по-магичен, отколкото си представях докато го планирах. И така на този преход се отправихме нахъсани, жадни за приключение и се завърнахме уморени, но заредени с много положителни емоции и сгодени.
Още няколко истории:
- Връх Вихрен - или от къде започна всичко
- Завръщане в планината - връх Безбог
- Из облаците на Мальовица и Елени връх
- Разходка до Седемте Рилски Езера
- Разходка в Пирин - Бъндеришки езера и връх Тодорка
- Изкачване на Кончето и връх Вихрен '16
- Закриване на сезона с Попово езеро и Кременски езера
Няма коментари:
Публикуване на коментар