В началото на Септември месец с Теди бяхме натрупали самочувствие като планинари и решихме, че е време за изкачване на връх Вихрен. Направхме смели планове за изкачване през казаните, като включихме и връх Кутело и Кончето, а връх Вихрен щяхме да изкачим на връщане и да слезем през хижа Вихрен. Обадихме се на приятели, като само един се нави да ни придружи.
И така първата неделя на септември се отправихме към Пирин. Оставихме колата на обичайното място – паркинга на къмпинг Бъндерица и поехме стремително по пътеката. В началото беше доста хладно, но стръмната пътека бързо повиши температурата ни и започнахме да се събличаме. Бяхме решили да се насладим на разходката, поради което често правехме почивки. Аз бях подготвен психически, защото знаех какво ни предстои, но за Теди и Любо това бе първо изкачване на връх Вихрен през казаните.
След натрупания опит от първото ми изкачване на връх Вихрен по този маршрут реших, че не трябва да допускам същите грешки. Най-важното беше да запазим сили за финалното изкачване. Макар да не си давахме зор по пътеките задминахме много хора. Нямаше как да не направим по-дълга почивка на поляната в местността Казаните и да се насладим на прекрасната гледка.
Пестейки силите си продължихме по склона към премката, където бяхме планували следващата почивка за хапване. По стръмната пътека стигнах до заключението, че връх Вихрен е изморителен винаги. Дори факта, че бяхме натрупали опит през годината и добрата физическа форма, в която бяхме започнахме да изпитваме умора в краката. При мен основен принос за умората беше раницата, която носех. Тя е 40 литрова и я бяхме напълнили със всякакви неща, които по-късно установихме че са се оказали безполезни.
Неусетно наближихме премката, кътедо се оказа много ветровито. Намерихме голяма дупка, в която решихме да се скрием от вятъра и да се подкрепим. Тогава започнахме да обмисляме, какво да бъде продължението на разходката ни. Предвид умората, която се оказа по-голяма отколкото бяхме очаквали изкачването на връх Кутело излезе от плановете ни. Някакси убедих Любо и Теди да отидем до Кончето под претекст, че ако се окаже страшно ще се върнем.
Заредени с нови сили поехме към началото на пътеката за Кончето. Преди пътуването бях проучил маршрутите за достигане до там и предвид факта, че нямаше да изкачваме връх Кутело пътеката, по която ходехме подсичаше върха. Още с първите стъпки по тази пътека всички се вцепенихме от гледката към пропастта. Не след дълго Любо седна и каза, че няма да идва с нас. Теди подкрепи избора му, но аз бях твърдо решен, че ще стигна до Кончето.
В началото пътеката не беше обезопасена и подхождахме много внимателно. Имаше и много хора, с които разминаването си беше цяло приключение. За радост на всички стигнахме до мястото, от където има прокарано метално въже, за което се залепихме. В отсечката с метално въже пътеката започна да набира височина и след няколко инфарктни момента по време на разминаване със слизащи стигнахме до ръба на Кончето.
Направихме бързо няколко снимки и Любо и Теди си намериха място където да поседнат и да отпуснат треперещите си крака. Аз реших да се поразходя по ръба, но предвид големия трафик разходката ми приключи бързо и за всеобща радост поехме обратно надолу.
Обратния път обаче се оказа още по-страховит от изкачването, защото нямаше как да не гледаш пропастта, а при такава гледка краката ти се вцепеняват. Оценявахме наличието на стоманено въже в стръмния участък и почти не се пускахме от него. Когато пътеката се изравни макар и без наличие на въже започнах да се чувствам малко по-уверен. Все пак най-страшния участък вече беше зад нас.
Веднъж стъпили отново на пътека без пропаст от едната страна всички си отдъхнахме. Все още пред нас стоеше предизвикателството да изкачим и връх Вихрен и след кратка почивка на премката продължихме към върха.
Бях много щастлив, че отново се връщам на първия изкачен от мен връх. Пълзейки по скалите част от финалния участък си припомнях моменти от предишния път и се радвах, че този път всичко беше, като по учебник и се наслаждавах на изкачването. Всички бяхме уморени, но след като бяхме претръпнали от гледките и тясната пътека на Кончето, изкачването на Вихрен не ни се стори трудно.
Неусетно се озовахме на върха и започнахме да се любуваме на гледките, които се откриха пред нас. Вятъра беше много силен и студен и взехме решение да не почиваме дълго на върха. Направихме няколко снимки и поехме към хижа Вихрен. Спускането ни вървеше с много бързо темпо и постоянно изпреварвахме хора по склона. Липсата на студен вятър отново направи прехода приятен.
Достигнахме до премката между връх Вихрен и Хвойнати връх, където решихме да спрем и да се подсилим. Хапвайки се любувахме на гледката на върха и нишката от хора, които изглеждаха като мравки лазещи към билото.
След като починахме отново поехме надолу по пътеката. За наша радост се оказа много лесна за спускане и въпреки натрупаната умора при изкачването поддържахме страхотно темпо. Препускахме по склона без да правим почивки и докато се усетим пристигнагме на хижа Вихрен.
В крайна сметка Вихрен ни взе силите, но ни зареди с страхотни положителни емоции. Не изпълнихме плана си за изкачване на връх Кутело, но бяхме доволни от деня. Приключението, което изживяхме беше незабравимо, особено прехода до Кончето и обратно. Връх Вихрен официално се затвърди като любимо за мен място.
Още няколко истории :
- Връх Вихрен - или от къде започна всичко
- Завръщане в планината - връх Безбог
- Из облаците на Мальовица и Елени връх
- Разходка до Седемте Рилски Езера
- Разходка в Пирин - Бъндеришки езера и връх Тодорка
- Закриване на сезона с Попово езеро и Кременски езера
- Откриване на сезона с Черни връх '17
Няма коментари:
Публикуване на коментар