След зима прекарана в планове за нови летни приключения през 2017 година, в началото на месец Юни времето отново позволяваше да се насочим към планината. Бяхме си взели още екипировка за планина, която ни позволи да носим по-леки раници. В началото на месец Март тази година бях започнал да се занимавам с бягане, което постепенно стана планинско бягане и се чувствах в страхотна форма за изкачване на върхове поради, което в следващите преходи не натоварвах Теди с носене на раница.
Откриването на сезона за нас направихме на Витоша изкачвайки Черни връх. За първи път в групата ни се включи и кучето ни Джеси (Джак Ръсел Териер), която тогава беше на десет месеца. Все още поддържахме връзка с Момчил, с който се запознахме на Мальовица и ден преди да тръгнем му се обадихме. Той веднага се съгласи и с приятелката му се присъединиха към нас. Сборен пункт ни беше хижа Алеко. Бяхме много щастливи, че отново ще правим преход заедно близо година след, като се запознахме.
Поехме по пътеката, която тръгва право нагоре над хижата и улисани в приказки не усетихме кога се терена стана равен. Без никаква умора стигнахме до билото. В този момент думите на Момчил, че изкачването на Черни връх ще бъде, като разходка в парка започнаха да стават реалност. В далечината се виждаше върха, а по трудната част от прехода беше зад гърба ни.
На билото беше ветровито, но слънцето компенсираше с топлината си. Пътят до върха беше много приятен и сравнително равен. Първата почивка направихме след като стигнахме върха. Опънахме софрата направихме няколко снимки и поехме обратно.
Слизането до хижа Алеко беше много приятно и за нула време отново бяхме на чешмата пред хижата. С Теди решихме да хапнем по един таратор, а също и да почерпим Джеси с кюфте. Хапнахме, сложихме печат за успешно изкачен Черни връх в книжките “Покорител на 10-те планински първенци в България” и се настанихме в колата. Джеси беше смазана от прехода и веднага заспа.
Изкачването на Черни връх наистина се оказа като разходка в парка. Чрез него загряхме за предстоящия летен сезон изпълнен с приключения из планините.
Още няколко истории :
Не минаха и две седмици от изкачването на Кончето и връх Вихрен, когато с Теди отново ожадняхме за приключения. Още в началото на лятото си бяхме поставили като цел да изкачим връх Мусала през годината. Факт е, че беше средата на септември и нямаше за кога да отлагаме при положение, че нямаме екипировка за лошо време. Проверих прогнозата за времето и видях, че следващия вторник времето ще бъде прекрасно за планина. Без да се замисля пуснах молба за отпуск и започнахме да разглеждаме маршрутите за изкачване, като преценихме, че най-добре би било да хванем лифта Боровец - Ястребец. Вечерта преди денят на тръгване решихме да проверим в колко часа е отваря лифта и с изненада установихме, че в този ден има профилактика. Изведнъж всички планове се провалиха. Мисълта, че вече си бях пуснал отпуск, и че ще пропилеем ден с прекрасно време в планината не ми даваше мира. Веднага започнахме да обсъждаме евентуални алтернативи за деня и се спряхме на преход до Попово езеро в Пирин. На хартия би трябвало да бъде лек преход и затова решихме да бъдем само с една раница. Все пак си бяхме взели поука от предишните пъти, в които натоварвахме раницата с непотребни неща.
И така отново се озовахме на лифта към хижа Безбог. Въпреки, че вече бяхме посещавали този район отново изпитвахме еуфория и се наслаждавахме на гледките докато пътувахме с лифта. Стигайки на хижа Безбог стегнахме обувките и хванахме пътеката. За първи път бяхме решили да използваме щеки за този преход. Изпитвах малко смесени чувства към тях, но усетихме ползата от тях, като дойде първото изкачване а именно “душевадката” над Безбожкото езеро.
Поддържахме сравнително бавно темпо, защото взе пак бяхме отишли на разходка и най-важното бе да се насладим на деня. Веднъж изкачили “душевадката” пътеката стана много приятна. Това бе втория път в който вървяхме по тази пътека и скоро стигнахме до разклонението за изкачване на връх Полежан и Безбог. От тук вече пътеката ни беше непозната.
Следваха леки изкачвания и спускания, а ние крачехме уверено без да изпитваме умора. Спирахме само за да пием вода и да правим снимки на околността. Пейзажа около нас бе прекрасен. Наближавайки езерото пред нас се появи нещо, като водопад захранван от водите му. Това беше и последното изкачване преди да стигнем. Поради факта, че разходката ни бе в делничен ден срещнахме най-много десет човека по пътеките. Така можехме максимално да се насадим на природата. Неусетно стигнахме до езерото, където и решихме да направим почивка за хапване. Все пак бяхме достигнали целта си. Гледките около нас бяха страхотни. Водите на Поповото езеро бяха кристално чисти и отразяваха заобикалящите ни върхове. От едната ни страна величествено се извисяваше връх Дженгал, а от другата връх Сиврия и връх Джано.
Имайки предвид, че все още бяхме свежи решихме да продължим прехода си. След кратка справка с навигацията видях пътека, която извежда до билото между връх Сиврия и връх Джано, от където би трябвало да се открие гледка към Кременските езера. Малко резервирани от това, че трябва да се доверим на навигацията поехме по пътеката, която обикаля Попово езеро.
Следвахме маркировката докато тя не направи завой към Тевно езеро. В този момент започна и същинското изкачване. Наклона стана доста голям и вкарах щеките в употреба. Според навигацията вървахме по пътека, но ние не виждахме такава. След време започнаха да се появяват малки каменни пирамидки, които съответстваха с маршрута от навигацията. Бяхме набрали височина, но оставаше още толкова за да излезем на билото, обаче силите ни бяха на привършване. Изкачихме се на около 70 процента от наклона и се сетихме да погледнем часовника. Установихме, че ако се забавим прекалено дълго няма да успеем да хванем последното слизане на лифта.
Много се зачудихме дали да продължим с изкачването, но ни оставаше съвсем малка част. Разбрахме се, че ако не го изкачим за 15 минути тръгваме обратно. Нахъсахме се и увеличихме темпото. На десетата минута извървявахме последните метри от склона, а когато го изкачихме останахме без дъх, но не толкова заради темпото, което държахме колкото от уникалната гледка, която се разкри пред нас.
Бяхме запленени от красотата и отново се убедихме, че колкото по-трудно е, толкова по-красиви гледки ще изкочат пред теб. Всяко усилие си заслужаваше. Без да се бавим започнахме да запечатваме панорамните гледки на телефоните си, защото времето продължаваше да ни притиска. Мина ми през ум да се изкачим до връх Джано, който изглеждаше много близо до нас, но разума надделя. За това решение помогна и умората, която и двамата бяхме натрупали. Почивката на билото беше много кратка, и удовлетворени от постигането на целта си поехме обратно надолу.
Спускайки се по склона бяхме много внимателни и не си позволявахме да бързаме, защото беше много рисковано. С премерени стъпки стигнахме до момента, в който пътеката започна да се изравнява. Тогава увеличихме темпото и започнахме да припкаме, като кози към Попово езеро. Благодарение на опита в планината, който натрупахме през това лято успявахме да поддържаме високо темпо на слизане без да се изморяваме.
И така скок-подскок по пътеката стигнахме до езерото, където отново спряхме за кратка почивка и хапване. Решихме да не се отпускаме и продължиме в стегнато темпо да спускаме. Не усетихме кога стигнахме до разклона за Полежан и Безбог, където след кратка справка с часовника установихме, че благодарение на скоростта, която поддържахме бяхме стигнали до тази точка с близо 40 минути по-бързо от планираното. Това ни даде увереност, че няма как да изпуснем лифта и отново започнахме да се разхождаме без да бързаме. Наближавайки хижа Безбог започнахме да се разминаваме с все повече хора решили просто да се разходят из околностите на хижата.
Останахме доволни от това, че импровизацията с изкачването до билото с гледка към Кременските езера направи този преход един от най-красивите и запомнящи се за нас. Това бе последният преход в планината за 2016 година за нас, но се оказа страхотно “затваряне на сезона”. Сезон изпълнен с много положителни емоции, много спомени, извлечени поуки и гледки, които и до днес виждам когато си затворя очите. Сезон изпълнен с приключения споделени с човека, който обичам.
В началото на Септември месец с Теди бяхме натрупали самочувствие като планинари и решихме, че е време за изкачване на връх Вихрен. Направхме смели планове за изкачване през казаните, като включихме и връх Кутело и Кончето, а връх Вихрен щяхме да изкачим на връщане и да слезем през хижа Вихрен. Обадихме се на приятели, като само един се нави да ни придружи.
И така първата неделя на септември се отправихме към Пирин. Оставихме колата на обичайното място – паркинга на къмпинг Бъндерица и поехме стремително по пътеката. В началото беше доста хладно, но стръмната пътека бързо повиши температурата ни и започнахме да се събличаме. Бяхме решили да се насладим на разходката, поради което често правехме почивки. Аз бях подготвен психически, защото знаех какво ни предстои, но за Теди и Любо това бе първо изкачване на връх Вихрен през казаните.
След натрупания опит от първото ми изкачване на връх Вихрен по този маршрут реших, че не трябва да допускам същите грешки. Най-важното беше да запазим сили за финалното изкачване. Макар да не си давахме зор по пътеките задминахме много хора. Нямаше как да не направим по-дълга почивка на поляната в местността Казаните и да се насладим на прекрасната гледка.
Пестейки силите си продължихме по склона към премката, където бяхме планували следващата почивка за хапване. По стръмната пътека стигнах до заключението, че връх Вихрен е изморителен винаги. Дори факта, че бяхме натрупали опит през годината и добрата физическа форма, в която бяхме започнахме да изпитваме умора в краката. При мен основен принос за умората беше раницата, която носех. Тя е 40 литрова и я бяхме напълнили със всякакви неща, които по-късно установихме че са се оказали безполезни.
Неусетно наближихме премката, кътедо се оказа много ветровито. Намерихме голяма дупка, в която решихме да се скрием от вятъра и да се подкрепим. Тогава започнахме да обмисляме, какво да бъде продължението на разходката ни. Предвид умората, която се оказа по-голяма отколкото бяхме очаквали изкачването на връх Кутело излезе от плановете ни. Някакси убедих Любо и Теди да отидем до Кончето под претекст, че ако се окаже страшно ще се върнем.
Заредени с нови сили поехме към началото на пътеката за Кончето. Преди пътуването бях проучил маршрутите за достигане до там и предвид факта, че нямаше да изкачваме връх Кутело пътеката, по която ходехме подсичаше върха. Още с първите стъпки по тази пътека всички се вцепенихме от гледката към пропастта. Не след дълго Любо седна и каза, че няма да идва с нас. Теди подкрепи избора му, но аз бях твърдо решен, че ще стигна до Кончето.
Въобще не се поколебах да ги оставя да ме чакат и да продължа прехода сам. Като видяха решителността ми решиха да не ме изоставят сам. Факта, че и двамата имаха силен страх от височини, но решиха да дойдат с мен тогава значеше много за мен. Много пъти чух, че “ще ме пребият” задето ги водя по такива места, особено на връх рождения ден на Любо, но важното е, че не ме оставиха. Не, че и мен не ме беше леко страх, но се стараех да избягвам погледи в страни от пътеката докато се движа. Ако исках да се насладя на гледката задължително спирах на място.
В началото пътеката не беше обезопасена и подхождахме много внимателно. Имаше и много хора, с които разминаването си беше цяло приключение. За радост на всички стигнахме до мястото, от където има прокарано метално въже, за което се залепихме. В отсечката с метално въже пътеката започна да набира височина и след няколко инфарктни момента по време на разминаване със слизащи стигнахме до ръба на Кончето.
Направихме бързо няколко снимки и Любо и Теди си намериха място където да поседнат и да отпуснат треперещите си крака. Аз реших да се поразходя по ръба, но предвид големия трафик разходката ми приключи бързо и за всеобща радост поехме обратно надолу.
Обратния път обаче се оказа още по-страховит от изкачването, защото нямаше как да не гледаш пропастта, а при такава гледка краката ти се вцепеняват. Оценявахме наличието на стоманено въже в стръмния участък и почти не се пускахме от него. Когато пътеката се изравни макар и без наличие на въже започнах да се чувствам малко по-уверен. Все пак най-страшния участък вече беше зад нас.
Веднъж стъпили отново на пътека без пропаст от едната страна всички си отдъхнахме. Все още пред нас стоеше предизвикателството да изкачим и връх Вихрен и след кратка почивка на премката продължихме към върха.
Бях много щастлив, че отново се връщам на първия изкачен от мен връх. Пълзейки по скалите част от финалния участък си припомнях моменти от предишния път и се радвах, че този път всичко беше, като по учебник и се наслаждавах на изкачването. Всички бяхме уморени, но след като бяхме претръпнали от гледките и тясната пътека на Кончето, изкачването на Вихрен не ни се стори трудно.
Неусетно се озовахме на върха и започнахме да се любуваме на гледките, които се откриха пред нас. Вятъра беше много силен и студен и взехме решение да не почиваме дълго на върха. Направихме няколко снимки и поехме към хижа Вихрен. Спускането ни вървеше с много бързо темпо и постоянно изпреварвахме хора по склона. Липсата на студен вятър отново направи прехода приятен.
Достигнахме до премката между връх Вихрен и Хвойнати връх, където решихме да спрем и да се подсилим. Хапвайки се любувахме на гледката на върха и нишката от хора, които изглеждаха като мравки лазещи към билото.
След като починахме отново поехме надолу по пътеката. За наша радост се оказа много лесна за спускане и въпреки натрупаната умора при изкачването поддържахме страхотно темпо. Препускахме по склона без да правим почивки и докато се усетим пристигнагме на хижа Вихрен.
В крайна сметка Вихрен ни взе силите, но ни зареди с страхотни положителни емоции. Не изпълнихме плана си за изкачване на връх Кутело, но бяхме доволни от деня. Приключението, което изживяхме беше незабравимо, особено прехода до Кончето и обратно. Връх Вихрен официално се затвърди като любимо за мен място.
