вторник, 5 декември 2017 г.

Връх Вихрен - или от къде започна всичко

След лято прекарано в работа ми се прииска да разнообразя ежедневието си, а какъв по - добър начин от това да прекараш време сред природата. С няколко приятели решихме, че изкачването на връх Вихрен е подходящото приключение, от което имаме нужда. След няколко дни прекарани в проучване на маршрутите за изкачване на върха и консултиране с познати, които го бяга изкачвали с групата, която организирах избрахме маршрута започващ от хижа Бъндерица и минаващ през местността Казаните. Оставаше само да дочакаме хубаво време, което не се забави имайки предвид, че беше краят на Август.

На всеки от петте члена на групата това беше първо изкачване на връх и не знаехме, с какво се захващаме. Поради тази причина и поради желанието на всички да си поспим преди големия ден тръгнахме доста късно.  Заредени с настроение пристигнахме на изходната точка, а именно къмпинг Бъндерица, където оставихме колата. Стегнахме обувките, сложихме раниците на гръб и тръгнахме.



Малко неориентирани поехме по асфалтовия път. Стигнахме до табела, от която разбрахме, че Байкушевата мура е на един хвърлей разстояние. Всички се съгласихме, че трябва да я посетим. 





Убихме още двадесетина минути, намерихме пътеката и започнахме с "катеренето".  Още в първите метри започнахме да усещаме с какво сме се захванали и започнахме да пуфкаме, като и почивките не закъсняха. Стигнахме до местността Казаните, която в моето съзнание олицетворяваше средата на пътя (което по-късно разбрах, че е голяма илюзия) направихме първата по-голяма почивка. Насядахме на поляната запленени от заобикалящата ни красота и започнахме да разопаковаме сандвичите.


Заредени с нови сили се отправихме към следващото изкачване. Стигайки до средата на изкачването, отново спряхме да вземем въздух и видяхме, че на поляната с огромни камъни са изписани имена на градове. Решихме, че няма как да останем по-назад и се отдадохме на "изкуството" на писането с огромни камъни. Оставайки и нашата следа в планината поехме отново към заветната цел.



Поемайки отново нагоре установихме, че "писането" с камъни е изцедило силите ни и на премката между Вихрен и Кутело направихме втората по-голяма почивка. Единият от членовете на нашата неопитна група прецени, че няма да успее да се изкачи до върха и реши да ни изчака там за да се върнем заедно.


Отново заредени поехме към последното предизвикателство преди да зърнем гледката от върха. Терена силно се промени и пътеките, с които бяхме свикнали, попаднахме на огромни скали, в които е изсечен път, чиято маркировка изгубихме неведнъж. Това накара още един от на нашата група да реши да се върне и да чака на премката. Изведнъж останах сам, без видимост към останалите, които бяха напред. За първи път в живота си се сблъсквах с такъв тип терен и такава надморска височина, но въпреки цялата умора натрупана в краката ми там изпитах най-голямо удоволствие от самото изкачване на върха. В този момент единствената ми мисъл беше, че няма никакъв шанс да се откажа и стремително поех нагоре без да мисля, как ще се връщаме. Дали от разредения въздух, дали от еуфорията, че сме на финалната права, не усетих как се озовахме на върха. Последваха много снимки. Наслаждавахме се на момента максимално и отново седнахме да хапнем, като по този начин удължихме максимално престоя си на върха. Това не беше обикновено хранене, а храненето със най-страхотната гледка, която някога бях виждал.




Колкото и да не ни се искаше трябваше да слизаме, защото с многото почивки бяхме напреднали с времето и вече минаваше 15:00. Тръгвайки надолу се надявахме да успеем да стигнем до колата преди да се е стъмнило. Веднага осъзнах, че станалия ми любим за катерене терен, въобще не ми харесва когато става въпрос за слизане.

 Гледайки надолу се вцепенявах от страх, като това оказа влияние на начина ми на слизане. Движех се като паяк, като постоянно си посядах на скалите за да си помогна. Отстрани сигурно съм изглеждал много смешно, но страхът, неопитността и крампите, които започнах да получавам в краката не ми позволяваха да се движа по друг начин.


След много мъки най-сетне стигнах до премката, като отново спряхме, за да се съберем. Гледайки величественият Вихрен се радвах, че "трудната част" свърши.  Отново в пълен състав поехме обратно. Останалата част от пътя взехме по "инерция", нямайки търпение да седнем отново в колата. Стигайки на къмпинг Бъндерица всички си отдъхнахме и се отправихме към близката чешма. 
И равносметката - един незабравим ден изпълнен с много положителни емоции, спиращи дъха гледки и мазоли ден, в който обикнах до такава степен планината, че нямах търпение да се върна обратно.



Още няколко истории :

Завръщане в планината - връх Безбог

Из облаците на Мальовица и Елени връх

Разходка до Седемте Рилски Езера

Разходка в Пирин - Бъндеришки езера и връх Тодорка

Изкачване на Кончето и връх Вихрен '16

Закриване на сезона с Попово езеро и Кременски езера

Откриване на сезона с Черни връх '17

Няма коментари:

Публикуване на коментар